Friendship is …

… when having someone who describes you in her homework. With all the tiny (and not so tiny) mistakes that a beginner makes when starting his/her English language lessons.

Today I feel extremely special. It is a true friendship and I am the happiest person ever!

18 от 2018: да станеш на 18

Днес, ден преди Бъдни вечер, споделям най-голямата си радост, гордост, удоволствие, щастие и какво ли още не.

През 2018 година, покрай собствените ми амбиции, пътувания, сбъднати мечти, нови мечти и успехи, се случи най-важното нещо в живота на моето дете и на мен като майка. Дъщеря ми навърши 18. На 29 юни пред мен застана един пълнолетен, голям, все по-разумен и по-далеч от пубертета млад човек. Това парче месо, което се роди 3750 гр., сбръчкано, с прегракнало гласче, преносено и откровено сърдито, че го изкарват от удобната утроба. Това момиченце, което разнасяше кукли и плюшени играчки. Това добро детенце. Този ужасен тийнейджър. Това магаре 🙂 Да, всичко това се превърна в прекрасна млада дама.

Днес тя е шофьор (една от собствените й мечти). Днес тя преследва своите амбиции и се готви да пристъпи в живота със своята си визия за него. Днес тя взема решения за своя свят. Днес тя е мой коректив, който ме изслушва и съветва. Днес тя е мой приятел!

И като казах шофьор, това изобщо не е случайно. Много пъти вече го казах, че удоволствието детето ти да се справи с нещо само, винаги е щастлива стъпка напред. Но колата, колатаааааа. Когато детето ти застане зад волана, а ти се возиш до него. О, каква радост! Седнах до нея, а тя ме возеше с колата на баба си. Спокойна, уверена, но и много внимателна. Беше шофьор от няколко дни. А аз стоях до нея и си мислех „Божкеее, какво доживях. ДОЖИВЯХ БЕ! Детето порасна. Отгледахме го. Справихме се. Свършихме си работата.“

Да, точно в този момент, на седалката до шофьора, аз осъзнах с пълна сила, че оттук нататък сме равни. Осъзнах, че моята задача е изпълнена (и да знам, родител си за цял живот и е така да, ама вече е различно). И изведнъж ме обзе една гордост – за нея и за мене си.

Оказа се страхотен кеф да стигнеш до тук, до пълнолетието на детето си! И да, на мен ми е ново и му се радвам. Ама много му се радвам. С усмивката на дете 🙂

Как стана така, че тя вече е голяма, а аз още паза детското в себе си и никак не се чувства стара? Не знам, не питам. Важното е, че вече е така 🙂

PS. Ще пусна снимка, ако тя ми разреши 🙂

18 от 2018: важните титли

Днес е Игнажден. Според народното поверие първият човек, който влезе в дома ви, предвещава и каква ще бъде годината.

Е, преди пет години в нашите домове и сърца, изненадващо рано сутринта, влезе господин Калоян, малкият ми пламенник. Роден на празник, той ни беше коледната радост и подарък, особено като се има предвид колко много чакахме батко му. И така, вече пета година знам, че дойде ли рождения ден на най-малката ни радост, значи е дошло време за празнуване и за приключване на годината. Но това е само едната страна на нещата.

На 4 ноември, преди осем години, се роди баткото на благия ни полазник. Аз самата вече бях майка от 10 години (тия всичките работи съм ги казвала и преди). Много го чакахме това момче. Ама като казвам чакахме, казвам го буквално. Пред родилния дом. В двора. Цял ден. Още помня колко беше топло и слава богу.

И тогава станах леля. А да си леля е титла бе алоууууууууу!!! Най-великата титла на света е това. То сигурно и да си баба е така, ама ако имаш късмет в живота първо ставаш леля 🙂

А да си леля е страхотно чувство. Лелята съществува, за да глези, да беладжийства и да си обича племениците. Обожавам това чувство. И си обожавам момчетата. Пък те си имат в мое лице любима леля … то щото е единствена 🙂

Всички казват, че да си родител и да си баба е голямо щастие. Ама никой не ви казва колко е хубаво да носиш тази велика титла Леля. Много се гордея с нея. Въпреки че тази година съм им длъжница на децата.

И все пак, да съм с тях за мен винаги е страшен кеф. Част от любимите ми 18 момента 🙂

18 от 2018: прости сметки

5,30ч тази сутрин. Мислех, че паркът ще е празен, но не сме сами. Луди хора… и кучета 🙂

Кучето ми обича сняг. Аз обичам сняг. Аз обичам и кучето.

Кучето е щастливо, че има сняг. Аз съм щастлива, че има сняг. Аз съм щастлива, че кучето е щастливо.

Кучето е щастливо, аз съм два пъти повече! Прости сметки за хубав живот 🙂 Принцип!

Въпрос на гледна точка!

Прекрасен декемврийски снежен ден ви желая 😉

PS. 6,57 ч – имам чувството, че в автобуса сме само ученици, техните учителКи и някой и друг заблуден пътник за разкош. Не, че аз съм учителка още, ама стажувам, натам отивах.

18 от 2018: желанието да даваш знание

Като говоря за мечти и тяхното случване, не мога да отрека, че когато иде реч за учене, а и за много други задачи, си трябва здрава работа. Ей го, петък вечер е. Навсякъде светлинките напомнят за предстоящия празник, за веселие, за подаръци и сбирки с любими хора. А аз … чета и пиша курсова работа.

Да си призная, във всичките съботи и недели прекарани в библиотеката или на лекции, нито веднъж не се почувствах зле, прецакана или е така търсеща да мина метър. Учих си и си уча с кеф. Уморявам се, признавам, но не ми тежи. Даже като казвам, че така си почивам, то е истина. Разтоварва много, когато се вглъбиш в един свят, който така или иначе те привлича.

Ще кажете „ама нали минаха изпитите за докторантура“. Така е, само че уча и една педагогическа квалификация. Мда, учителства ми се много. И от сърце.

Мисля че е от възрастта. Човек учи, развива се и идва момент, в който иска да предаде знанието. Поне аз се чувствам така. Вече три или четири години съм част от преподавателския екип в детския ансамбъл. И обичам тази работа безкрайно. Децата растат пред очите ти, развиват се, стават хора. А ти си част от този процес с цялата радост и отговорност. И това е наистина безценно.

За това ми кратко учителстване осъзнах, че колкото учителят дава на децата, толкова и получава от тях. Не, че това не го знам от дъщеря си и родителството. Наблюдавам ги, помагам им, но и ги слушам, а също и изслушвам. Опитвам се да отворя кръгозора им, а те ми дават постоянно нови поводи да се замислям върху важните неща в живота. И се обичаме с много от тях 🙂 Взаимно! И това е невероятното усещане.

Затова си струва да учиш в петък вечер, скапан след работа. Затова е хубаво да се бориш за мечтите си. Да ги изстрадваш. Тогава удоволствието от постигането им е наистина голямо. И много си струва!

PS. Картичката ми е подарък от моя ученичка. Пазя си я много.

18 от 2018: след фокуса

След такива дни, когато всичко е приключило, когато целта е достигната, когато спреш след пресичане на финала, тогава идва един много особен момент. Тогава задъхан заставаш пред успеха, пред шестицата, пред медала и наградата. И ти остава какво… да поемеш дълбоко въздух и да се огледаш. И в оглеждането е истината.

Днес официално преминах кандидатдокторантските  изпити. Затворих една страница, предстои да отворя следващата. И това се случи много пъти тази година. Не само с ученето, но най-вече с него. Беше и продължава да бъде предизвикателство, изискващо отдаденост не само на сърце, мозък, но и време. Много време!

След такива дни, когато спираш след седмици и месеци на фокусиране в целта, на опит за оцеляване в забързаното ежедневие, в което трябва да вкараш още една тежка задача без другите да страдат (поне не много), ти просто не знаеш какво да направиш и как да продължиш. След първия кандидатдокторантски изпит, този по специалността, нямах сили да се зарадвам. Сега успяхме, всички ние четири момичета, завършили преди три месеца, но амбицирани да продължим напред.

А то, спирането, те кара да махнеш капаците и да видиш отново света. Свят, в който хората те подкрепят, но в техният живот също се случват важни неща. Пред тези хора, приятели и близки, че даже и детето, аз съм виновна. Виновна съм, защото им дължа време, защото им дължа среща, разговор, подкрепа. Старая се да е така, но напоследък физически не усявам. И дължа огромно извинение!

Съжалявам, ако някой се е почувствал пренебрегнат и незачетен. Не е нарочно. Моето сърце си е все така пълно, въпреки че не го показвам. Душа ми е все така с вас. Дано го разбирате!

В такива дни ти олеква. Знаеш, че е време за почивка. Знаеш, че трябва да се подредиш отново … за следващия фокус, за живота наоколо, за човеците край теб. А препродреждането е процес. При това доста приятен. Той те кара да преосмислиш приоритетите, да видиш важните неща, да оцениш непреходно най-важните.

Не съм човек на клишетата и рамките. Стремя се да не попадам в стереотипи, да не забързвам и отчуждавам себе си от света си (защото всеки гради своя свят, пуска взаимоотношения, емоции и мечти в него). И все пак, дори аз понякога се филмирам здраво. Е, тази кампания по докторантския прием беше точно това. Осъзнаването, че физически не можеш да успееш, а ти се иска. Стресът колко много знаеш и това води до осъзнаването колко безкрайно повече не знаеш.  На всичкото отгоре всички ти казват, че ще се справиш, че вярват в теб (което наистина е супер), а ти в ужас си мислиш, че това просто няма как да стане. Е, стана! Но докато бързаш и се самоутищожаваш от стрес, забравяш да се насладиш на онова, което ти се случва.

Аз наистина забравих. Тогава доц. Вихра Баева ми каза, че няма такъв човек, който да знае всичко и че трябва да се насладя на онова, което чета. Благодарна съм й много. Това помогна на фокуса, на подредбата на знанията, на спокойствието.

И пак се връщам към хората, без тях накъде? Без вярата в тях и тяхната вяра в теб мечтите са наполовина по-трудни за реализация.

В такива дни мислите се реят неконтролируемо. Но е хубаво! Важно е да има такива дни!

PS. Пост от вчера няма поради извънредни ситуации. Утре ще ви разкажа за други две важни неща. Днес … просто е от онези дни! Споделете за вашите такива

 

18 от 2018: дъжд и още нещо

Няма нищо по-хубаво от лошото време. Да знам, повтарям се, но което си е така, така си е 🙂

Дъжд ли бе да го опишеш, днес три пъти ме валя, че даже и сняг. На вас такива дни действат ли ви на настроението? На мен не. Дъждовното време си има своите предимства. Именно то е причината за един от най-милите моменти от тази година.

Лятото от пет дни море в два и половина ни валя. Следователно имаме два и половина плажа. Половинката е, защото тъкмо си намерихме място, кльофнахме се, инспектирахме водата и почти влязохме, и запръска дъжд. Брои се!

Още като тръгвахме от София си знаехмме, че ще вали. Много важно. Ние със Злати отивахме при Роси, на гости, на тяхната прекрасна къща на село, близо до Варна. Щяхме да се видим, да дърдорим, да помързелуваме, да се насладим на зеленината на двора, пълен с цветя и подправки, на сладостта от зеленчуците в градината и какво ли още не. Къде тук времето играе някаква роля, м?

В най-мрачния ден си направихме филмов маратон. „Мамма миа 2“ точно беше излязъл по кината, а аз и Роси сме фенки. Много искахме да ходим да го гледаме, пък и кога ако не сега – отпуск, не става за плаж… Злати не беше гледала първия филм и докато си пиехме второто сутрешно кафе, някъде между дивана, шезлонгите на терасата и постелката за гимнастика на пода (щото и на почивка трябва да се спортува 😉 или само на почивка… абе няма да се конкретизираме), решихме, че е задължително и екзистенциално важно да го гледа. Пуснахме го и се започна.

Изгледахме филма, с дъра-бъра по между другото (който ни познава му е ясно защо). Накиприхме се, помотахме се и хоп в мола на прожекция. Следобед хора! Следобед! В работен ден! В 16.00ч! О, какво изживяване! Вие били ли сте в мол, на кино, без да сте на работа, по никое време? Е, аз не бях и се радвах като малко дете. То и океана като видях беше същото, ама това е друга тема. А е хубаво човек да се радва като малко дете. Сваля няколко стотин години и няколко тона излишни нерви от душата. Честно!

И това не беше последният филм, който изгледахме в този ден.

А там, у Роси, светът е различен. Грозният градски трафик е на 30 км. Съседските котки, кучета, кози и овце се чуват и преминават покрай оградата. Лавандулата цъфти край алеята, а случайно попаднала в компоста семка се е превърнала в тиквено гнездо с връзващи цигулки. Къщата е направена с толкова любов, че се усеща във всяка вещ, в общия уют, във въздуха. И всичко това е заради прекрасните домакини. Мечтая си като порасна голяма да се доближа поне наполовина до силата, с която се създава така радост.

И сега всеки дъжд ми напомня за онзи. И ми е хубаво. Защото приятелите, близките хора, красивите места създават емоциите, а не метеорологичното време. Те са ценните и безценните. Те пълнят душата.

Въпркиииии чеееее, като се замисля, чакам снега с нетърпение, защото тук вкъщи двама много го обичаме 🙂 А вие?

18 от 2018: котешки уют

Домът е там, където е котката ти.

Да, казвам го точно аз – заклетият кучкар. Наистна, вече 4 години се убеждавам в това, сигурно защото ми се падна диво, щуро, но добро коте.

Всички знаете за Франк и 6-те причини да не си взимате котка. Да, все още са валидни, макар и видимото успокояване на четирикракия мяукащ истерик. Ми точно такъв е. Който не вярва, да ми се обади по телефона докато съм вкъщи, ще чуе. Как така стана, че вкъщи всички сме гръмогласни и прикаливи, бе?

Моето коте попадна вкъщи по ред причини и обстоятелства. Оказа се пълно предизвикателство за мен и милото, гальовно куче. Днес обаче двамата са екип. Котката боготвори кучето, имитира го, гали го, обича го и обратното. Двамата се търсят и се чакат, а котаракът никак не обича да го оставяме сам. Ама той си е половин куче де или поне така си мисли.

Винги съм приемала максимата, че котката се привързва към дома. Е, моята не е такава. Живеещ във и между две къщи, моята и на майка ми, той определено се радва на хората, на семейството си. Харесва и двете места, само не одобрява фактът, че трябва да бъде превозен от едното до другото. Като го гледам, все тая му е къде е. Но определено му пука с кого е.

Когато заминах за 20 дни и оставих четирикраките при майка ми, се оказа че не само кучето тъгува. Според нея и котето ме е чакало. И въпреки, че като се прибера от някъде, първата му задача е да ми се сърди поне един-два часа, той се лепва като ваденка до мен и не се отделя с дни. Дори в жегата миналото лято, като се прибрах от болницата, той спеше на леглото до мен и гледаше с една лапа да се е протегнал и да ме е докоснал.

За тези четири години и особено последната, защото лудото Ленче се кротна малко, осъзнах колко много ми дава Франк. Той наистина усеща напрежението ми и като легне в мен го отнема. Често открива болката в коляно и кръст и гледа да ги топли. За да е крайно нагъл и обсебващ, спи под завивките веднага щом застудее. Дори в момента е легнал до мен, за да ме пази (той е личният ни бодигард – на мен и кучо).

За разлика от кучето, което идва с мен навсякъде, където е възможно, Франк ни чака вкъщи. Той е олицетворението на моят дом – мястото, на което някой те посреща, някой се радва да те види, да ти се оплаче от „тежкия“ живот, да те разсмее. Винаги! Без значение какъв е бил денят ти или неговия. Почти като майка ми, като бабите ми.

Хубаво чудо са животинките, те са пълноценна съставна част от моето семейство от… винаги. Но те изискват и отговорно отношение, отдаденост, грижа и най-вече любов (както и кастрация разбира се, радетел съм на това). Те винаги ще бъдат важен, непреходен момент в живота ми, без значение коя е годината.

 

И помнете! Ако ежедневието ви изглежда някак сиво, предвидимо или скучно, вземете си котка! Ако домът и е прекалено подреден и чист, вземете си котка! Ако вечерите ви с прекалено спокойни, а нощите тихи, вземете си котка! Ако искате да подадете ръка на същество, което ще ви отвръща с мъркане, галене и някой друг шамар с нокът, вземете си котка.

Още по-важно е, огледайте се, ослушайте се, отворете сърцето си, защото някъде там зад ъгъла често се крие малко изоставено същество или бездомна мама, или котка родила в чужд двор (какъвто беше случая с появата на моя Франк). Вземете си такова коте, дойде му дом, а то ще даде на дома ви живот!

PS. Колкото до кучето, е то е ясно и доказано и тази сутрин – кал, радост и намерена чужда топка… тежък живот живее, ехххх 🙂

18 от 2018: Да се дипломираш на рождения си ден

Започнатото трябва да се завърши… независимо колко време ще отнеме това! Кой може да се похвали, че се е дипломирал на рождения си ден, м?!

Днес е 8 декември! Честит празник студенти! Честит празник и на мен 🙂

Така се случи, че 2018 година се оказа моята много учебна година. Общо взето това е един от трите й основни символа (за другите два ще ви разкажа по-късно). Още ми гърми главата от учене, а до празниците ми предстои да взема 3 изпита, да посетя 3 лекции и да подготвя един стаж. И друго нещо, ама да даде Господ първо да стане и тогава ще го обява.

Този септември най-после се дипломирах. Защо най-после ли? Отне ми 15 години. И не защото съм несериозна, а защото съм крива, емоционална, мързелива и отлагаща. Да, да, всичко това на куп и да, много добре си го знам. Нали знаете за онези моменти, в които си казваш „хайде друг път“, „има време“, „ще го направя и това някога“ и т.н. В този случай положението беше „аз никога няма да го завърша това образование, нищо че съм семестриално приключила; ако трябва друго ще изкарам, ама с това съм край“. Е, знаете приказката „никога не казвай никога“. Тя съдбата обича да раздава шамари на тези, много убедените.

Още 2016 г. в главата взе да ми узрява идеята, че нещата трябва да се довършват. Животът ми ме поведе в посока етнология по не една и две причини. Накрая, след голям шамар и замисляне, че здравето ни е най-важно, си казах време е. И те така, докато се дипломирах… на рождения си ден.

А дипломирането си беше страхотна емоция. Първо, оттърсил си се от голямото напрежение, че си си предал дипломната работа. Второ, вече си получил рецензията си, която е страшно яка, в моя случай. Ама си си я получил не къде да е, ами в проливен дъжд, скрит под едно дърво някъде из Бистрица, връщащ се от планински тренировъчен преход с майка си и подскачал цял ден кога ще дойде заветният мейл. Трето, доволен си от свършената работа (то със 186 страници общо с приложенията си беше ехееее, кеф; не за друго ами аз не мога да пиша обширно, все гледам да съм кратка, обратно на говоренето). Четвърто, имаш рожден ден и всички знаят за това.

Знам, че е изглеждало доста абсурдно да се явя с плик от Била с покупки, кутия с вино и роза … в 9,30ч сутринта. При това целият исторически факултет имаше магистърски защити и бакалавърски изпити. Съответно коридорите се пръскаха по шевовете от хора. Пък аз (пияницата 🙂 ) се нося от ранни доби с големи количества алкохол. После така се носех и по улиците, та срещнах Милена Цанкова, подпряхме се на един приятен дувар и си пивнахме по още едно винце… то как да ми откаже човек в такъв момент.

Защитихме, все с шестици. Ми добри сме, и скромни. Забавлявахме се. Залата беше пълна с позитивна енергия, частично притеснени, но усмихнати, студенти. Поздравленията за рождения ден заваляха от 00,10ч нощта и не спряха няколко дни. И хора, емоцията беше неописуема. Изпитвах такова щастие, че мислех, че ще се пръсна. Толкова много любов, радост, не мога да го опиша с думи. Помня, че с Нелката седяхме в близкото до университета заведение, а аз не се побирах в кожата си от адреналина. Беше изключително изживяване. Не знам какво е да се дипломираш ей така спокойно и човешки. За мен, в този момент, това беше връщане към себе си, беше изпълнена мисия, завършена мисия. При това в деня, в който навършвах 39 години и започвах 40-тата. Много, ама много се гордея със себе си и благодаря на всички, които ми помогнаха.

А за отлагането с 15 години не съжалявам изобщо. Даже съм сигурна, че така е трябвало да стане. Да се върнеш след толкова време в същата специалност ти дава различен поглед, има база за сравнение, но освен това имаш ясната цел и амбиция в главата си. Да се върнеш означава, че наистина искаш да си там. Да се върне означава, че влагаш сърцето си в това, което правиш. Изпитах огромно удоволствие да уча отново, грешка – изпитвам го и в момента, всеки ден и въпреки стреса.Срещнах страхотни нови колеги, които обикнах, които ме вдъхновяват, всеки по своя си начин, с които заедно си давахме кураж, идеи, книги, ритници като се размрънкаме 🙂

А дипломната работа!!! Тя нямаше да се случи, ако в изследването ми не бяха се включили десетки родители и деца от ансамбъл „Пламъче“. Имам щастието с тях да споделяме общи интереси, страсти, мечти, труд, пот и усмивки. Заедно сме едно голямо семейство и това не го казвам аз, а те, в анкетите, които попълниха, в разговорите, които проведохме, в ежедневните ни контакти. Ще се повторя, но се гордея с всеки един от тяхи благодаря на Онзи горе, че ни срещна и събра.

Днес, като магистър в специалност „Етнология и културна антропология“ затворих една страница и отварям следваща.  Най-после! Никога не е късно да приключиш започнатото, понякога дори е по-добре така. Вярвам в това и съм доволна, че нещата се случиха точно в този ред.

А вие какво трябва да завършите?

 

18 от 2018: Ангели

Нормалните хора правят нещата нормално, че и правилно. Те започват адвент календара от първи декември и отброяват 24 дни до Коледа. Пък ние … другите, започваме диета от четвъртък, смятаме че 27 като дата е чудесна да старт на нова идея, сещаме се, че хлябът е свършил в 21,55ч пък магазина затваря в 22.00ч, ако изобщо се сетим де.

Та така и аз. Едно ми е коледно такова, ама от задачи и предизвикателства как да му остане на човек време за стандартно обратно броене. Пък ми се искаше да посъживя блога, ма тема подходяща не ми хрумваше. И те така до днес, с бира в ръка и спяща котка в скута, не ми хрумна, че всъщност остават 18 дни до Коледата на 2018 г. А 18 ми е важно число в момента. Преди 18 години станах майка, надявах се да смъкна 18 килограма (е засега са 13 и май шансовете ми граничат с отрицателни), живот и здраве трябва да приключа с 18 взети изпита последните 12 месеца (може и да са 19, не съм сигурна) и прекарах 18 дни в Испания, в реализиране на една голяма мечта. Не, че всичките са еднакво значими, ма пък са си важни, кво!

Затова някак си ми хрумна, че е редно да си отделя 18 важни момента от 2018-та, ей така за разкош 🙂 И понеже, ако се помоткам още малко, ще ми изтече деня, да побързам.

Номер 18 е радостта от срещата с много нови, прекрасни, вдъхновяващи хора и преоткриването на други. Изобщо нямам намерение да изброявам, че със сигурност ще пропусна някой. Обаче се радвам, че те оставят диря в живота ми… дано и аз оставя в техните! И хич не знам каква снимка да сложа, а за колаж нямам време, че нали ще стане утре. Затова сега ми хрумва да споделя отново любимите ангелски крилца, подарък от моят ангел – американката, която срещнах в Ribadiso в онзи ден, в който наистина изстрадах Пътя!

Скапана, едва влачеща се още на третия километър от прехода, с ниско кръвно, недояла, недоспала, не-до-кафе-пила, осъзнавах, че денят ще е мнооого тежък. И бях права. Роси още ми се сърди и има основание, изкарах й акъла от притеснение, продължава да ме плаши, че ще се оплаче на майка ми от мен… ма на нейно място и аз така щях да направя. Едва се довлякох до десетия километър. После се пооправиха нещата. Спах на една дървена пейка за сиеста и да посъбера сили. Срещнах отново Анна, моята приятелка унгарка, с която уж си бяхме взели довиждане. Пихме кафе в едно адски симпатично алберге. Решихме, че ще приключим с преход 25 км, за по-разумно. Аз все още се влачех и тя дръпна пред мен, за да се настани.  В последните два километра на всяка крачка си мислех „не мога повече“, после си казвах „нямаш избор, стягай се“… и така се дотътрих.

Застанала на рецепцията казах, че приятелката ми от Унгария трябва да е дошла скоро. Американката, с руса до почти бяла дълга коса на опашка, седеше до мен. Каза ми, че знае кое е момичето, помоли рецепционистката да ми даде съседно легло. Видя ме, че съм ни жива, ни умряла, но адски щастлива, че съм на това прекрасно място и че стигнах. Каза ми, че съм направила добър избор (и да определено не сгреш), че тук ще си отдъхна наистина, че ще се презаредя до реката, че ще усетя себе си. Когато ме настани извади таи безопасна игла и ми я подари с думите „тези крила ще те пазят по пътя до Сантяго“. Не оставаше много, 40км някъде, но в точно в този момент, точно тази блага жена, тя беше моят истински ангел … и аз просто се хвърлих да я прегърна и да й благодаря. Невероятна жена, специална, поне за мен и завинаги.

Пазя си крилата, нося си ги във важни моменти. Скъпи са ми, като най-големия диамант на света и отгоре.

А ето на това вълшебно място се сдобих с тях.

И това е само един от многото ЧОВЕЦИ, с които изминалите дни ме срещнаха. Разпознавайте се;)