Моята Силистра


Моята Силистра е различна – топла, гостоприемна и по детски завладяващо красива. Тя е слънце, лято и ваканция… е от време на време и Коледа. Тя е вкусната бабина манджа, преяждане с кайсии и малини. Тя е гоненица, колело, игра на ръбче, чупещо доматите в дворовете. Тя е басейн до реката в голямата жега, лежерно висене по кафенета и дори сутрешен джогинг за добра форма и визия. Тя е всичко онова, което милите детски, че и тийнейджърски  спомени са превърнали в любов.

Силистра беше нашето бягство от Софийското ежедневие. Докато приятелите ни ги изпращаха на село, ние със сестра ми бивахме командировани в там и това страшно ни харесваше. Като ученички брояхме дните до ваканцията, за да можем да заминем. Знаехме, че ни чака поредното незабравимо и пълно с емоции лято. И не ни тежеше да се прибираме в 12ч за обяд и в ранния вечерен час 22.00 или 22.30ч, когато всъщност всички други излизаха… ееххх пусто да остане.

Ама слушахме, какво да правим! Баба ми имаше уникално добър и работещ метод за сплашване „ако не ви харесват моите условия, навивам телефона на баща ви и да си ви прибира“. Така казваше тя, а ние знаехме, че едно обаждане по черния телефон с шайба ни дели от спукване на работата или рахата в случая. Та примирявахме се, макар и с постоянни опити за протест, стачки и други нехващащи декиш дейности. Божеее, каква победа беше пускането ни на дискотека… до 1ч през нощта. Един, един, кой ти го дава😀

Преди 12 години обаче приказката свърши. Баба ми и дядо ми си отидоха за няколко месеца. След погребението на баба Цеца събрахме най-ценните спомени, натоварихме колата и заключихме къщата. Тя вече не беше дом. Остана празна и тиха. Затворихме вратата, а с нея и цяла една епоха.

Мина много време, преди отново да помисля да се върна. Всъщност трябваше да се преборя мисълта, че няма при кого да се върна. Няма кой да те посрещне, да те залее с поток от излишна информация на висок и емоционален тон (нали ви е ясно на кого приличам🙂 ). Няма кой да се суети около теб до втръсване. Няма дори къде да почукаш, защото и къща вече си нямахме. И така до преди два дни.

Пътуването ни се случи набързо, почти без планиране. Майка ми можеше да отиде сама, но някак усещах, че е време да се срещна отново с моята Силистра. Тръгнах с радост, примесена с мъничко страх и огромна порция спомени. Не знаех какво да очаквам или по-скоро не очаквах нищо конкретно.

Градът беше едновременно различен и същият. Видях го обновен, но на места и изоставен. Любимата ми Дунавска градина е като чисто нова, зелена, свежа и сякаш пременена (в последните ми спомени беше по-тъжна и изоставена). На мястото на старото магазинче, от което купувах мляко в стъклени буркани, се мъдри съвременна офис сграда. Хотелът, в който ни приеха с кучето, е част от бизнес център, който ми е напълно непознат. Стъпки напред, животът си върви.

DSC_9649

Моята Силистра обаче също си беше там. С шума на реката, която мога да съзерцавам с часове. С разкопките, които са мълчаливи свидетели на безброй човешки истории.

a5f5fd95fac800ad7c86eea30228b8eb8cd12703d3c2fca95fade3a4c7f50a02_full

Там е познатият площад, със същите онези пейки, до които едва се дореждахме в тежка конкуренция с пенсионерите. Битката за най-клюкарското място на центъра🙂 коствала ми веднъж сядане не върху една, а върху цели две дъвки, симетрично разположени на късите ми лилави панталонки. Помня, че едва се прибрах и карах един приятел да върви зад мен, че да не се вижда как се бях разкрасила.

DSC_9639

DSC_9640

Там е и крепостта, с пътеката на здравето, по която се правехме на велики спортисти. Открих дори мястото, на което се качвахме на крепостната стена и после се пренасяхме в друго място и време. Там, откъде се извисявахме над града.

DSC_9652

Пак там и до днес гларусите си гнездят върху покрива на „новата“ банка, докато „старата“ зад нея съхранява историята на града. Пих ранното си сутрешно кафе на това място, на което толкова десетки пъти сме висяли и сме играли на какво ли не.

DSC_9641

Гледах отново към съседните хълмове, които толкова разпалваха детското ми въображение. Там е Румъния – някога далечна и недостижима, защото си нямах паспорт, с който да премина границата. Днес е просто на една ръка разстояние, което пак не прекосих…

DSC_9647

Вървях по отдавна забравени улици и се усмихвах. Беше ми топло и уютно. Чак сега забелязах, че на къщата, в която живееше Мариела, има някакъв барелеф или както там се нарича.

DSC_9643

DSC_9644

Стоях и гледах минало и настояще в среща. И се усмихвах. И не ми се тръгваше. Може би, да принадлежиш някъде е непреходно състояние. Поне аз така го усетих. И се чувствах предимно щастлива.

DSC_9646

Пътуването към моята Силистра отне цели 12 години, но пристигнах. А тя ми каза „добре дошла“, посрещна ме и ме прегърна. Това не може да се опише със снимки. То просто се чувства и се обича.

Е, върнах се!

 

Скритите рилски съкровища


Пак от вчера – майски перли

DSC_0015[1]

DSC_0018[1]

Моята любима Рила


Прекрасна Рила през май, топящ се сняг, нови потоци, бучащи водопади, слънце, облаци и ветрове! От всичко по много …

DSC_0001[1]

Защо си дарих косата


Даряването на коса не е нито нещо ново, нито нещо безкрайно специално. Та ако пиша всичко това, то целта ми не е някой да ме потупа по рамото, а просто да предам една добра идея и начинание нататък. Пък дано има кой да я приеме и продължи напред🙂

Да си режа косата и да се променям тотално е един от начините да се справям със стреса или просто да предизвикам себе си. Та в този ред на мисли, не е сефте да се налага да си свиквам със себе си в огледалото. Даже е приятно.

След фактическото осъзнаване на загубата на баща ми, много ми се искаше нещо в тоя живот рязко да се промени, ей така за да се подреди сякаш наново. Да си дам рестарт, презареждане, преинсталация на софтуера… че той май най-много се бъгва в такива моменти. Не чеееее хардуера не претърпя сериозно раздуване и повишаване на водоизместимостта, ама това е друг въпрос и той не се коментира шшшшшшттттттт. И е в такива моменти човек се решава на някакви драстични промени. Аз като един скучен индивид просто поисках да си отрежа косата; ма така до дъно ако може, нали!

Точно по времето на отрезвяване и челен сблъсък с действителността, моята приятелка Невенка си дари дългата и прекрасна коса на Асоциация за превенция на рака „Промени живота си сега!” (снимката й е от тяхната Фейсбук страница). То ние знаехме, че я пуска да я дарява, ама някак си като не ти е на дневен ред и го приемаш просто като факт. В онзи момент обаче решението ме удари като с чук в главата – ми що и аз да не я даря. Косата ми не е третирана с гадости, естествен цвят е и като никога – дълга. Та Неве беше моето вдъхновение (сега ви се изясни защо системата е „предай-нататък“).

11221618_863166903721088_955458389895068686_o

Говорих с Неве и се оказа, че косата трябва да достигне определена дължина. Аз см запомнила 25 см, те били 30, ама карай де. Рекох си, още трябва да се пуска, ще потърпя.

И така се заредиха месеците… Първо взех, че хванах въшки. Това пък не ми се беше случвало от 18 години. Ма ей на факт. И тамън да я подхраня косата. После пък се разболях – насред лято. То глас загубих, то уши ме тормозиха, то гнойни ангини. И те така до средата на септември. Тогава пък взех да ходя по командировки и се отплеснах. Накрая отидох на едно интервю за нова работа и трябваше да ида на второ при по-консервативен човек, та викам си „Юлио, не можеш да му се явиш по без коса ей така кат за сефте“. И зачаках второ интервю. То па човека взе че се пенсионира🙂 Ма аз пък влезнах в едни Коледни кампании, излишни нерви и т.н. И хоп, годината се изтърколи, пък косата си расте ли расте.

Между празниците реших, че е крайно време да действам. Исках да оставя цялата болка и мъка зад гърба си, там в старата година. Исках да махна тази енергия от себе си, точно за да се обновя и да посрещна с нови сили и усмивка 2016-та, да я предизвикам да е по-хубава. В същото време си дадох сметка, че тази пък моята грива вече половин година живее и расте със знанието (и клетките имат памет, особено мастните), че вече не е моя, че е обещана на някой, който наистина има нужда от нея и ще й се радва. Затова вярвам, че е енергийно заредена с най-искреното ми добро чувство да донесе мир и баланс в нечия душа. Обадих се в асоциацията и се разбрахме да им занеса косата след празниците. Обясниха ми какво да я правя. На 30 декември времето дойде.

От ето това
DSC_0127

го докарахме до ето това
DSC_0139

вече изсъхнало и поставено кутията за предаване
DSC_0147

и аз – сега; вече малко щръкнала на места и сплескана от шапката на други🙂
DSC_0170

Харесвам се. Радвам се. Определено вече ми е по-леко на душата. Още докато я режеха ми олекваше, не само физически, а много повече – емоционално. Абе хубаво е! И усещането за смисъл в нещата е хубаво.

Колкото до самата коса. Дадох я с кеф. Не ми липсва. Не я искам. Ще порасне отново. За мен е ценност, но за други е още по-голяма ценност. Когато я предадох в асоциацията ми записаха имената и телефона, които се предавали на получателя на перуката. Да си призная, чак малко се смутих. За мен главните цели са изпълнени. Кой ще я получи – ами надявам се да е човек с късмет, който да се излекува и да бъд ес близките си по-дълго време. Дано!

Няма поука, а само надежда – някой друг да се вдъхнови и да направи същото. Не боли! И нищо не струва! Пък е безценно. И за двете страни.

Не забравяйте – боклукът за едни може да е съкровище за други! Дано!

Щастлива 2016 година!

Линк към Фейсбук страницата на асоциацията: https://www.facebook.com/asociacia.promenijivotasisega/?fref=ts

PS. Във връзка с всички коментари, които получавам лично и виртуално искам да кажа, че хората които заслужават признание са онези, които правят каузата възможна, които дават труда си и времето си, за да превръщат косите в перуки и да намират хората в нужда. За тях е голямото благодаря и браво! Аз просто искам да покажа, че и това е възможност.

Богатство от Човеци


Често обичам да казвам, че може да нямам много, но съм благословена и богата на приятели и Човеци в живота си. Господ е събирач!

Приятелите ми са безценни. Имам си второ, че даже и трето-ансамблово семейство. Хора, които са до мен в добро и зло. Хора, които често дори не подозират колко имам нужда от тях, но се появяват в точния момент. Хора, които знаят колко ги обичам и колко ценя тяхната обич. Но не за приятелите ми е думата днес. Те си знаят и без този пост.

В шантавото си ежедневие се сблъсквам с много истински Човеци. Те просто подават ръка, защото така разбират нещата, така им е правилно просто. Например напълно непознати полицаи, които паркират пред останалата ти без ток кола и отцепват движението, за да я избутат… в час пик. И дори си тръгват, без да успееш да се обърнеш и да им кажеш благодаря! О да, има такива Човеци.

Има и други, които познаваш само виртуално, но наистина можеш да наречеш приятели. Те изпращат реални пари на човек, който също познаваш само виртуално, за да може да плати реална сметка в клиника за починало животно. И всичко това, само защото искрено си призовал за помощ. А този – другият, помолилият Човек, пък е отдал цялото си време, енергия и средства, за да спасява едни безкрайно свестни, но обявени за страшилища, същества и се опитва да докаже на обществото ни колко много греши в предразсъдъците си. И пак този другият беше помолил за първи път, засега и последен за помощ. И заслужаваше да му се протегне ръка. Напълно непознати Човеци създадоха мост между две държави, за да случат нещо позитивно и важно; за да повярват, че има смисъл в това да действаш със сърце и душа.

Или пък куче донася плик с новородени котета в краката на стопанина си. И понеже той е Човек ги прибира, но няма как да остане до тях. За няколко истерични часа търси храна, сигурен подслон и знания как да се справи. Прибрах ги и ги гледах почти 24 часа, защото имаше друг Човек, който да ме пусне в отпуск от работа, за да бъда майка-котка (както каза Мони). За това почти денонощие още десетки други Човеци търсеха майка-кърмачка докато бебетата бавно си отиваха. И успяха! Един голям Човек се обади, че ще ги вземе, защото две котки просто родили в двора му и така и така гледа бебета… какво друго да прави, друг избор няма. (Това е най-кратката история за появата на онзи ненормалник, дето ми вади душата с памук, Франк!)

Или пък напълно непозната се съгласява да гледа за Нова година кучето на друга непозната. Единствените общи неща тогава между тях бяха фактът, че са ми приятелки и това, че са Човеци – не само в ситуацията, ами по принцип в живота.

Или пък, когато си безкрайно стресиран от махането на сливиците на детето, а един лекар точно преди операцията ти е обяснил как то ще стане алергично и куп други нерелавинтни към момента на хоспитализация неща. Когато навън е -25 градусов сибилски студ, а вас ви изписват и таткото на път за болницата получава бонус автомобил кацнал на багажника. Когато си на предела на силите и страховете дали си взел правилното решение. Тогава Господ ти изпраща точно онзи таксиметров шофьор, с който две седмици по-рано сте се возили и обсъждали еднакво големите си щерки. Онзи Човек, който разказвайки собствената си история с боледуване и сливици ти казва, че си направила най-доброто за детето си и ти дава не лъч, а пътека светлина, за да намериш отново увереността си. Човек, който ти подава ръка в най-подходящия момент. Няколко дни по-късно детето ти споделя „благодаря ти мамо, че ми извадихте сливиците, вече мога да дишам“. Десет години след това продължава да е най-правилното.

Или пък, когато докторите от Бърза помощ ти съобщават, че баща ти всъщност е получил инсулт и затова е паднал, а ти трябва бързо да намериш четирима-петима яки мъже, които да го пренесат цели три етажа. Двамата приятели, които веднага зарязаха всичко, за да дойдат, си знаят колко съм им благодарна и колко дълго време общувах пълноценно единствено с тях след случката – като съзаклятници, знаещите какво наистина ни се стовари. Но двама са крайно недостатъчно, а другите бяха по-далече. Затова просто слязох пред блока и видях още двама напълно непознати Човеци, пиещи бира. Скочиха моментално и буквално се изгърбиха с нас. Исках да им купя поне по още една бира за благодарност, а те просто ме изпратиха да тичам към болницата.

Такива ми ти случки. Има още много от тях. Мога да изреждам десетки. Сигурна съм, че и всеки един вас ги има. Добрината на Човеците е онази сила, която те превежда през препятствия, през дните, през щастливите и ужасни моменти. Може да не си харесваме държавата, управниците и куп други ежедневности, но докато имаме Човеците в света си, ще я има и Вярата, и Надеждата, и Любовта.

И както често обичам да казвам, може да нямам много, но съм благословена и богата на приятели и Човеци в живота си. Господ е събирач!

Св. Мина – бди над семейството и ни пази от вълци


Днес, 11 ноември, честваме деня на Св. Мина – покровител на семейството, на сираците и бездомните, на жените, на народните лечители, на воините, на пътешествениците. Св. Мина всъщност е бил воин и християнин в Египет, който става жертва на антихристиянски гонения.

Единственият манастир в страната, който носи името на светеца е Обрадовският девически манастир. Ще го откриете близо до София, малко след квартал Бенковски. Там се намира чудотворната икона на светеца, на която жените се покланят и се молят да заченат. Аз самата съм била в манастира веднъж и трябва да ви кажа, че въпреки строителните дейности, които течаха в момента, мястото много ми хареса. Да, разширяваха го, поради огромния интерес на миряните да остават и нощуват там. Посете го ако можете, днес или пък в друг ден – струва си, поне по мой спомен.

Днес имен ден имат Мина, Минка, Минчо, Виктор и Виктория.

И тук започва по-интересната част от моя разказ. Всъщност в народните представи денят на Св. Мина няма нищо общо с църковната обредност. На днешния ден българите отбелязват т.нар. Вълчи празници, защото Св. Мина е покровител на вълците.

Според едни вярвания Вълчите празници започват на Архангеловден и свършват при старта на Рожденственския пост (15 ноември). Според други – започват именно днес и завършват на 21 ноември. Ще кажете кое последно? Ами няма последно, в различните части на страната вярванията се разминават – въпрос на традиции, предания и дори може би поведение на вълците.

Вълчите дни имат много сериозна обредност с цел предпазване. В календара на есенно-зимните празници има много такива дни, в които има по-скоро условия и забрани, отколкото празнуване. Вълчите дни имат за цел да пазят хората от вълчи нападения, които някога са си били голяма заплаха, както за човешкия живот, така и за стадата. За да се предпазят хората не са се доближавали до остри предмети, които символизират острите зъби на вълка. Сред тези предмети са ножове, ножици, куки, игли и др. Та в тази връзка днес и изобщо през целия този вълчи период не се шие и плете. Малко почивка за жените нали😉

В същото време Вълчите дни са времето за последна подготовка за зимата и за приближаващия пост. Това са дните за завършване на ремонтните по дома и двора. Използвайте тези дни и вие, за да подготвите къщите си за студовете. Една приятелка точно вчера ми каза, че оплътнява прозорците. Ние пък извадихме зимните дрехи🙂

На днешния ден, както и в другите Вълчи дни, не трябва да се замръква навън, за да не го хванат човек злите сили. Общо взето това е времето, в което се слага край на общо селските забави, събори и т.н. Време, в което човек се прибира в дома, време в което се затваряме и обръщаме към общуване със семейството.

И знаете ли, във всичко това има много логика. Първо, по отношение на вълците – смята се, че точно в този период започва размножителният им сезон и те стават изключително агресивни. Второ, започва и да се стъмва рано, започват дългите нощи. Трето, спирането на празненствата, само след 4 дни започват постите, време в което човек се отдава на съзерцание, молитва и преоценка на света и живота; време, в което не се празнува, а се кротува.

Та така, днес е семеен празник. На трапезата се слага пилешко и най-вече, повтарям, не се замръква навън (нищо, че ние ще се размотваме из парка с кучетата – това не е въпрос на избор).

Честит празник и да бягаме да се радваме на последните слънчеви лъчи! Сега ни се е паднало🙂

* Ако виждате реклами в края на този пост, то те са поставени и подбрани от wordpress.com, а не от мен!

I am a legal alien … in UK


Или моите първи впечатления от тази тотално странна и различна държава, разположена на мъгливия Албион (не че съм видяла мъгла досега де).

Лондон никога не ми е бил целева туристическа дестинация и няма да ви кажа що, щото не знам. Та беше ясно, че за да го видя, трябва някой да ми тегли един ритник по задника и да ме прати там… ъъъ тук.

Пътувала съм доста из близката и далечна Европа, но някак си никога не съм я чувствала чак толкова различна от нашата собствена култура и стил на живот. Да, понякога е прекалено подредено (… и чисто), понякога религията е различна, хората – специфични. Нищо не ми е било чуждо; по логиката „еми и там живеят хора, като навсякъде“.

Обаче кой да очаква, че Великобритания ще ме вкара в тотално различно измерение!

IMAG0254[1]

Естествено още от летището към хотела изпитах ужаса на обратното шофиране. Хем знам, че е така. Честно ви казвам, през цялото време имах усещането, че някой ще се нацепи в нас. Побърках се да бия спирачки. Особено пък при вида на кола, правеща ляв завой или десен (не съм сигурна, за оня дългия иде реч, дето ти идва отникъде и ти пресича пътя :)). И снощи така, вървя си по тротоара и изведнъж зад гърба ми се появява някакъв червен голям и двуетажен, който се представя за автобус. Ти го чакаш отпред, оно ти иде изотзад. А?! Готино! Няма такъв стрес… баси. И това е във всеки момент на улицата. И не ми обяснявайте, че се свиква, нямам това време тук. Пък таксиджията, който ни закара до центъра и ни върна, се казваше Али от Флоренция, дето не знае и дума италиански. Ма кой ти брои, тука е UK, всичко живо се е насъбрало.

И даже ни излъгаха с таксито. Хванахме си копърка от легалната стоянка. Аха! Че и на някакъв натурален англичанин приличаше. Пък и бакшиш от 4 паунда си поиска, за да ми издаде бележка. С грешна година в датата, ма кой ти брои, пак.

А стоянката си беше за black taxi, онази истинската, дето нашия човек в Лондон каза, че е истинска. На нея пък ни спряха двама служители от летището, да ни питат накъде отиваме. След което просто ни заговориха на български. Та първият ни сблъсък с британците всъщност беше със свои. Щото и те са тук навсякъде. Усеща се още от самолета. Не че е нещо лошо, напротив.

Всъщност точно в момента май не се намирам точно в Лондон. Поне не в онзи, който всички туристи считат за Лондон. В предградие съм, ама богаташко… не като в Париж – в гетото. И всичко е еднакво, верно не е лошо, ма просто копи-пейст. Даже снощи пътуваме из един квартал и аз гордо заявявам „ааа ние вчера минахме оттук“, пък Пламен – колегата каза, че съм в тотална грешка, не сме били и наблизо. Ми всичко е еднакво бе.

А тока? М?! Като си влязох в стаята веднага погледнах мивката и кранчетата. Слава богу, нормален стандарт, няма да режа пластмасови бутилки, за да си смесвам водата. И много се зарадвах. Докато не погледнах контактите. Ма много съм проста! Хем знам, че са на някакъв различен режим, хем имам адаптер, хем дори не ми хрумна да го взема. И кво сега – батерията на телефона ми пада, пък на лаптопа няма съвсем? Добре че си знам да питам, та да ми дадат от рецепция. Че и депозит не ми взеха, а на румънката й поискаха пет паунда. Бонус😉

Обаче изпитвам огромно удоволствие да ги слушам как говорят. Обожавам го тоя език, с това толкова бритиш звучене – богат, нежен, приятен. Страхотно усещане. Не си спирам телевизията в стаята. И не спирам да си говоря с хората навън. Пък и всички ме разбират🙂 Внимавам с приказките и на български и на английски.

На фона на всичко казано до тук, да ви призная честно, никак не бях ентусиазирана да слизам да разглеждам града след дългия конферентен ден. Ама ако не ида, няма да съм аз. По време на пътуването градът определено започна да се променя драстично пред очите ми. И когато Али ни достави пред Биг Бен, направо се хипнотизирах. Стана 9ч и той започна да бие. След този момент нищо вече не беше същото. Просто дишах, гледах и попипавх. Културата на силната империлиастична Великобритания, наследството, малките детайли, Темза, неработещия London Eye, миксът от всякакви хора около нас, баровете, летящите навсякъде типични автобуси… Има някаква магия в този консерватизъм, смесен елегантно с ежедневието. Има и някаква капчица аристократизъм. Дори в поведението на натуралните британци, като нашия човек Клайв.

IMAG0258[1]

Тотално различна вселена. Хареса ми. Ще й дам шанс на тази Британия.
Пък ще видим!

IMAG0260[1]

PS. И много важно уточнение, в страхотна компания съм, което всъщност прави изживяването наистина приятно.

PSS. Голям джаз, нямам думи🙂

Диалози с внуче


Бобето, на 4 години и половина, си има разговор с дядо си и е силно загрижен за неговото добруване там горе. Вчера някак си усети, че сме били на гробища и е обсъждал темата с майка си. Вечерта получих следното обаждане:

– Лельо Юле, Боян има поръчение към теб, дано да можеш да го изпълниш.

– Какво е поръчението?

– Другият път, като сънуваш дядо Краси, да го попиташ дали му е харесала тортата (която му бяхме занесли същия ден).

Имаме и още една поръчка, другия път да занесем баничка със сирене.

–––

По-късно вечерта Бобето е свързал две и две, та отишъл при майка си притеснен, че дядо му е на небето „ама там летят самолетите, дядо трябва да внимава някой да не го блъсне“. Дядо си е дядо, дори и сред звездите🙂

PS. Изминаха 20 дни, откакто баща ми се пресели в по-добрия свят. Нека почива душата му в мир!!!

В памет на 3 март


460x529 По-точното заглавие е „В памет на всички онези, които загинаха, за да я има България!“

Честит празник Българийо! Честит празник българи!

И тук спирам с апотеоза и оставам с болката. Днес сякаш ми е повече мъчно, отколкото  празнично. Мъчно ми е, защото 3ти март е дата противоречива, колкото празнична,  толкова и тъжна. Дата, която ни дава надежда за единна и силна България. Дата, която води безброй мъже и жени в боя, с вярата, че Санстефанската държава може да я има. Именно този идеал води бойците ни в следващи три войни – Балканската, Междусъюзническата и Първата Световна. Именно този идеал е причина за Съединението преди това.

Тогава, в началото на века, хората са били други. Българите са били други. Те са искали да я има България. Борили са се за нея. Страдали са за нея. Ликували са за нея. Умирали са и са създавали – пак за НЕЯ!

Днес е съвсем различно. Днес, вместо на площада със знамената, ние сме в Гърция, на хотел или на СПА. Днес това е ден за почивка и възможност да изкрънкаме един по-дълъг уикенд от работодателя.

Сякаш сме се предали. Не сякаш, ние сме. Днес повече от всякога хората тръгват към Терминал 2 с еднопосочен билет и без вяра. Днес избираме управници, които преди две години сме свалили. Днес нямаме сили, а и желание да протестираме. Нямаме ищах за борба. Днес сякаш не ни пука дали ще я има България!

Това ли е заветът на дедите ни! И какво наследство ще оставим на децата си?

Ей от това ме боли! И затова някак хем ми е празнично, хем болно! И много, много тъжно😦

Честит прзник Българийо! На този ден ти се роди!

Постен сладкиш с грис халва


Мога спокойно да го кръстя и Тодорвски постен сладкиш, щото си е чиста импровизация навръх Тодоровден, демек правих го вчера. Щото нали се сещате, че то моето никога не е рецепта като хората. И така, тези дни мислех да постя (уви, по ред причини, не ми се отвори парашутът) и бях прочистила хладилника от всякакви животински храни. В същото време ми се ядеше грис халва, от миналата седмица я мисля, ама пусти мързел. Обаче пък едни ябълки сериозно ми намигваха, че ако не ги оползотворя ще заминат гнили в небитието. Да ме пита човек защо си купувам ябълки като не ги обичам… освен на сладкиши де🙂

И те така, в опит да съчетая желание с нужда пък и за да отложа ужасно наложителното почистване на кочината вкъщи, се роди ей таз убавиня (верно, на снимката изглежда малко като повръщана плодова салата, ма нали знаете, че снимам с телефон, пък и аранжимент няма, щото един брой котка дебнеше с интерес) DSC_0064 Някак грис халва с ябълки само не ми се връзваше съвсем. Затова реших да си направя една тънка коричка, тип блат, върху нея да сложа грис халвата и най-отгоре ябълки. И то пък взе, че се получи. Е, малко по-мазничко от нормално, ама винаги може да се намали мазнината – от грис халвата. Блатчето замесих в нова за мен комбинация от продукти. Нямах яйца и мляко, но за сметка на това имах сусамов тахан. Реших, че ще свърши чудесна работа. Оказа се, че и захарта ми е съвсем малко, на всичко отгоре размесена с канела. Затова забърках следния бълвоч с мерки на око: DSC_0060

10 с. л. брашно

1 с.л. сусамов тахан

2 с.л. мед

1/2 с.л. сода за хляб, активирана с малко оцет

вода до получаване на много гъсто кексово тесто.

Цялата тази хубост запекох около 5-7 минути на 180 градуса и тя взе да придобива особен цвят на оранжеви точки. Извадих и надобох с вилица. Причината: ами да навлезе сока от ябълките в блата. DSC_0061 Отгоре на таз хубавиня изсипах грис халва направена по следния начин: в малко мазнина сложих около 5-6 лъжици грис и 2 лъжици (още работим с мярката супена лъжица) захар с канела. Като се запържи до желания цвят, добавих вода до гъста каша и още малко канела. Е, това се случи от втория път, защото първият опит още го изстъргвам черен от дъното да една тендежка. Ми който блее… Най-отгоре метнах ябълките, които предварително бях задушила с нюню мазнинка и 2 лъжици от закарта с канела.

Тоя целия буламач отиде във фурната за десетина минути. Вкусно стана бе🙂 Освен това някак вкусовете много добре се допълниха – сусамов тахан, мед, грис, канела и ябълка. Простичко и никак диетично. Е, разбира се, ако не постите, винаги можете да си спестите това упражнение и да заложите на добрия стар шоколад😉 DSC_0062 Много ми хареса тоя сусамов тахан в тесто. Вече съм замислила едни палачинки с него😀 Добър апетит и Честита Ви Баба Марта!

Follow

Get every new post delivered to your Inbox.

Join 273 other followers