Чинчилата и ние

Чинчилата си счупи крак (историята)

Тази публикация не е никак новогодишна, съвсем непразнична и изобщо тотално не навреме … или поне така изглежда. Искам обаче тази история да си остане в старата година, да остане зад нас и да я забравяме.

Този път пиша не заради хората, които се отбиват тук от време на време и на които безкрайно благодаря за това. Този път пиша заради всички онези хора, които като мен с ужас ще търсят информация в нета и които не знаят как да постъпят. Искам да разкажа нашата история, защото именно от такава история имах аз самата нужда навремето, когато дори идея си нямах през какво предстои да мина.

Счупването

Макар да ви изглежда невероятно, чинчилите се справят страхотно с ежедневните си дивотии и на три крака, затова може да не забележите счупването веднага. Аз самата, връщайки лентата назад определно смятам, че съм се забавила с минимум 36 часа.

Цялата история – тук

Сближаване

Нали знаете какво казват старите хора “всяко зло за добро”. Е, можеше това зло да ни подмине, даже щях да съм много благодарна за това, но уви… остава ни само да мислим позитивно и да търсим доброто, нали така 🙂

Какво се случи ли? Маги си счупи крака.Не ме питайте кога, защото не знам. Просто една нощ ме събуди тишината, скочих, отново беше три, отново тихо животно, дежа вю … с Хари се случи същото, три дни преди да си иде.

Вдигнах Маги на горен етаж и видях – крачето висеше. Ясно. Паника. Задух. Ами сега … То е бебе. Няма три месеца още. Шина? Не става. Нощ е! Ужас! Форуми – чужд опит – не било толкова страшно – живеят. Доктор. Операция. 8 пирона. Притеснение. Борба – няма да се даваме, крачето ще се оправи.

И така, ето ни:
Цялата история – тук

Ама той всъщност е момиче

Terrible pain, when you know that you did everything and its just not enough … when you are ready to turn the world round, but it just won’t help… It hurts so much… so much – статусът ми във Facebook и Skype, най-спонтанната реакция…

Искаше ми се тази статия да беше различна, да беше в моя типичен стил – оптимистична и изобщо да беше плод на вдъхновение и усмивка. Искаше ми се, ама много ми се искаше!

Е, този път няма да е така, този път пиша, заради мъката и болката, които ме задушават, въпреки привидната усмивка и примирението. Нека, този който очаква днес да се усмихне докато ме чете, просто да затвори блога, днес тук усмивката ще бъде през сълзи.
Цялата история – тук

Една споделена любов от пръв поглед

Беше 23 декември, един странен ден, особено за човек, който по принцип в това време на годината почти не спи, защото работи. За последни 4 денонощия бях спала не повече от 10 часа общо. В останалите, безкрайни часове бях на работа, лекувах, приспивах и плаках заедно с дъщеря ми по болното и умиращо морско свинче. Няма да говоря за преумората в такива моменти, човек не може да я разбере, ако не я изпита.
Цялата история – тук