Усещане за Вихрен


Най-после, след толкова години отлагане и желание, тръгваме нагоре към върха. Вихрен е отколешна моя мечта, но някак все не оставаше време или пък нямаше кой да тръгне с мен, или пък просто го поставях на заден план поради разни други причини. Но ето, дойде и неговото време!

Беше първият ден от лятната отпуска и някак цялото ми тяло крещеше „абе момиче, ти не си добре, що не се наспиш като бял човек, уморена си до мозъка на костите си и пак си се литнала да ставаш в ранни зори“. Няма да крия, че този вътрешен глас беше доста силен, но някак не можеше да пробие през емоцията, през мисълта, че най-после ще отида там където дишам най-свободно, там – горе, високо. Затова и ставането в 5,30ч и пътя някак минаха леко и неусетно – нормално е, имах си цел.

И ето го най-послеееее, върха се намираше точно над нас, надвиснал един такъв бял и различен. Гледах го от хижата и си казвах, че целта е близо и моето ликуване също. Изобщо не предполагах какво ме чака нагоре…

Някъде по средата между подножието на върха и хижа Вихрен

Вървяхме в жегата и постепенно започнах да усещам планината и върха. Често поглеждах накъде отивах и с всяка крачка сякаш усещането ми за Вихрен се променяше и ставаше все по-малко еуфорично. Той стоеше там като един исполин – величествен, грандиозен и някак студен с всичкото това пустинно бяло. С всяка крачка усещах как не съм добре дошла, но продължавах напред тъпо и упорито, като едно магаре (каквото съм всъщност)

Застанах пред последната пътека, предстоеше последното голямо катерене и щяхме да сме там горе. Тогава вече знаех, тази студенина, тази бяла сякаш НЕжива каменна маса ни казваше „не сте добре дошли тук, тук няма място за хората, те са натрапници в свят, който не ги иска и не е готов да ги приеме; хора стойте си долу, където ви е мястото, аз тук за вас нямам храна, нямам вода … видяхте ли езерата долу – там е вашето място; тук при мен гостуват ветровете, облаците и студа; тук ги срещам със слънцето и оттук стоя гордо и бдя над вас като спирам халите и ги завличам да поиграем белот; отивайте си – аз не ви искам; възхищавайте ми се, не ме покорявайте, уважвайте ме …“

Но, ние човеците вървяхме победоносно напред. В подножието на самия връх, стъпвайки на последната пътека, виждах хората нагоре малки като мравки. Тогава усетих величието с още по-голяма сила и си дадох сметка колко малка и нищожна съм самата аз. И ето, накрая успех … горе сме, а гледката е прекрасна, зашеметяваща. Изпълних една мечта, а не бях щастлива (не бях и уморена). Огледах се и за първи път в живота си си казах, ето този връх е негостоприемен, не ми е тук мястото.

Най-после

Тръгнахме надолу, от другата страна с поглед насочен към премката и Кончето. Пътеката беше по-стръмна отколкото онази, по която катерехме. И изведнъж, върха ни предложи нещо като награда за това, че успяхме или може би затова, че си отивахме. Видяхме живот в скалите, малки цветни градинки, като мини вълшебство, като мини оазиси в бялата каменна пустош.

На другия ден бяхме в други части на Пирин, далеч по-гостоприемни, по-нежно зелени и пълни с така жизнено необходимата ни вода. Стоях седнала високо над Дългото езеро и гледах Вихрен. Сега, далече от него, вече го харесвах, радвах му се. Изпълнена съм с безкрайно и дълбоко уважение към този връх. И този път той ми казваше: „Видя ли, сега ме виждаш по-добре, цениш ме повече, виждаш как се извисявам над останалите, колко съм различен. Аз съм гордият великан, пазителят на планината, усещаш го нали, но го усещаш сега, когато си далеч, когато можеш да ме видиш в цялата ми красота и блясък.“ Сега вече изпитвах удоволствие от общуването с планината …

Дали ще се върна на Вихрен –  със сигурност🙂 Даже вече знам маршрута, по който ще го атакувам отново и този път ще се кача през гората с огромните мури, покрай спиращия дъха с величието си и колосални размери „Казан“ и премката. Защо ще се върна там, където се чувствах чужда? Ами, защото искам да видя как ще се отнесе върха към моя инат и дали ще ми каже: „Добре завърнала се при мен“ или отново ще ме напъди. Някак винаги е различно, когато знаеш къде отиваш. Искам да проверя дали следващото ми усещане за Вихрен няма също да бъде различно.

А Пирин е невероятна планина. Струваше си пътуването, всяка една минута от него. Страхотно беше!

Posted on 18/09/2011, in Природа and tagged , , . Bookmark the permalink. 4 коментара.

  1. Привет-мривет, както казва Пипи!
    Благодаря ти за посешението в моя блог, така и аз открих твоя…
    Аз съм влюбена в Пирин, отскоро и в Рила, по планините се чувствам истински жива…
    С усмивка
    мария

    • Благодаря ти Мария, аз отдавна те чета и се поразписвам … а и се познаваме от други виртуани местенца😉

      Драго ми е, че ме намривети🙂 Аз пък обожавам Рила и тепърва откривам Пирин, но и за мен планините са мястото, на което наистина дишам и усещам!

  2. Много камънак.Забравил съм как излежда.Толкова години минаха от тогава.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: