Ама той всъщност е момиче


Terrible pain, when you know that you did everything and its just not enough … when you are ready to turn the world round, but it just won’t help… It hurts so much… so much – статусът ми във Facebook  и Skype, най-спонтанната реакция…

Искаше ми се тази статия да беше различна, да беше в моя типичен стил – оптимистична и изобщо да беше плод на вдъхновение и усмивка. Искаше ми се, ама много ми се искаше!

Е, този път няма да е така, този път пиша, заради мъката и болката, които ме задушават, въпреки привидната усмивка и примирението. Нека, този който очаква днес да се усмихне докато ме чете, просто да затвори блога, днес тук усмивката ще бъде през сълзи.

„Ама той всъщност е момиче“, така ми каза ветеринарят, когато за предпоследен път гушках Хари. А той (за нас си остана той) се беше гушнал в мен и спеше, и някак даваше вид, че се подобрява. За жалост 24 часа по-късно го нямаше. А толкова му отиваше да е момиче – дребничък и щур; биещ момчетата; с един такъв неспокоен дух.

Не знам защо го пиша, но болката е толкова силна, че чак неочаквана. Толкова много го обичах и обичам, едно невинно създание, което беше почти бебе, а аз го изтървах, не го опазих. Чувствам се лично и родителски отговорна, виновна, бясна, че го няма … и ми е тежко и мъчно, и някак вече примирено. Казвам на детето, че направихме всичко възможно да го спасим, но не успяхме; вярвам, че направихме всичко възможно и въпреки това много, много боли. Една празна клетка още ме чака да я изчистя, а аз не мога, гледам я и ми е празно на душата, толкова никакво.

Знам, че всеки ден ще боли все по-малко; това казвам и на детето. Тя пък стоически приема нещата и се настройва за една предстояща новина – пупу да не ни мине котка път.

Знам също, че много хора ще прочетат това и ще си кажат „тая па, реве за едно животно, а в живота има много по-важни неща и самите хора са много по-важни“. Е, тези хора не знаят какъв верен приятел може да бъде едно животинче, не знаят, че за мен и детето ми семейството не се състои само от хората в него. За тези хора ще кажа, че Хари беше онази чиста радост, която те посреща след тежък ден, радост, която не иска нищо повече от това да го обичаш, да го погалиш и просто да се закачиш с него. Хари беше смешното същество с големи уши, което познава гласа ти и чувайки те от вратата се разперваше на клетката в очакване да го погъделичкаш. Хари беше влюбен в бележника на Калина и в учебника по Човек и Общество. Хари беше семейство! Затова и Хари винаги ще бъде в спомени, както хората които оставят следи в живота ни, както и кучетата ми, както всичко стойностно и ценно, за което си струва да се живее. Само онзи, който истински умее да обича, само той ще ме разбере, а на всички останали – ами на тях няма нужда да обяснявам.

Имам много да напиша за него и смятам да го правя занапред с усмивка и любов. Сега обаче ще споделя само снимки, защото за усмивка още няма сили

P.S. Благодаря ви приятели, че бяхте до мен, че ни разбирахте и ни подкрепяхте! Благодаря и на сестра ми и зет ми, които за пореден път ни подадоха ръка по най-адекватния начин и ни спасиха от първата и най-тежка нощ! Благодаря!

И мразя да губя битки, направо се побърквам от безсилието, ама много се побърквам!

Posted on 23/10/2011, in Домашни любимци and tagged , , , . Bookmark the permalink. 11 коментара.

  1. Малък, сладък шушул е Хари.
    Много прегръдки Корсе на теб и Калина.
    Надявам се скоро да намерите пътя към усмивката.

    • Енче, натам сме тръгнали, ама трябва да си изживеем и това. Утре ще е по-добре от днес, знаем си го и си го повтаряме

  2. докато четщх се сетих за един котак, любим мой, падна от прозореца и го сдавиха едни кучета, умря си ей така
    беше страхотно коте, мн страдах за него, все едно някой го беше отрязал от тялото ми; и какво като не е човешка смърт, мъката ми няма йерархия, тя просто си бушува защото имах нещо, и го загубих, и няма връщане назад
    години по късно имам вече 2 персийски котарака и пак ще ме боли когато един ден си отидат там където отиваТ котките, където отиваме всички един ден, което може би е никъде
    но ги имам сега и то е ценното, не са Пъшко дето падна, но са част от мен

    с теб съм Юл,
    с обич,
    Рони

  3. Ужасно съжалявам и ви съчувствам за загубата на мъничето. За съжаление, колкото повече обичаш някого, толкова повече боли, но нищо и никой не може да заличи скъпите спомени, които остават съхранени в сърцето. Дано скоро да отшуми болката и на нейно място да остане топлотата от спомена за щастливите моменти с малкото дребосъче.

    • Като знам колко много ме боли, няма нужда да мисля колко го обичах … това е, човек като си го носи отвътре така е. Ще мине знам, ще остане хубавия спомен и отново ще има кой да ме радва, и отново след време ще боли … живот, какво да го правиш.
      Тъпо, но поне знам, че боли защото живея и обичам, а това не е малко, никак.

      И благодаря, много благодаря!

  4. Първо лайкнах статията, после ми се видя нелепо и го махнах…
    Ей ти прегръдка в три часа и седем минути, дано помогне малко: ПРЕГРЪДКА В ТРИ ЧАСА И СЕДЕМ МИНУТИ.

  1. Pingback: Сближаване « juliapulia

  2. Pingback: Чинчилата си счупи крак (историята) « juliapulia

  3. Pingback: Чинчила – счупване на крак

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: