За …


Събуди се и усети, че е сам в леглото. Погледна тихо към прозореца. Позна! Тя седеше там, на стола, допиваше чая си и четеше. Слънцето блестеше над косата й като я правеше леко червеникава. Сърцето му се сви в лек спазъм. Той познаваше тази ситуация, познаваше позата, мълчанието, сиянието около рошавата й глава. Тя се подготвяше да си тръгне. Отново!

Да, наясно беше, че уговорката е такава. Вече толкова време живееха по установените правила, че беше забравил какво е да имаш традиционна връзка. Тя просто идваше, оставаше известно (често незнайно колко точно) време и после просто изчезваше от живота му… до следващия път.

Тя беше шумна и жизнерадостна, пълна с емоции и идеи. Не му беше скучно в нито един момент. Когато оставаше с дни дори го уморяваше. Но, когато дойдеше време да си тръгва, тя винаги правеше едно и също – сядаше тихо на стола до прозореца, пиеше чай и сякаш в мълчанието се разделяше с него. С времето се научи да не я закача в тези мигове, а просто да я оставя да ги изживее. Това беше нейният начин да каже довиждане, което го устройваше идеално. Нямаше сълзливи моменти, мигове на глезотии, на тежки раздели с излишни думи. Харесаше му така, беше свикнал така, те бяха свикнали така – идеална хармония.

Напоследък обаче той се чувстваше различно. Усети, че от известно време му харесва да поглежда към стола и да се усмихва докато тайничко наблюдава малките й ритуали. Усети, че поглежда към празния стол и му се искаше да я вижда там, да я чувства. Усети, че когато я видеше седнала до прозореца, сърцето му се качваше в гърлото, а душата му викаше „не си отивай от мен”. Но, въпреки всичко, той оставаше безмълвен и следваше строго установения от двама им ред. Да, те се бяха разбрали и спазваха стриктно уговорката си.

– Добро утро! – каза тя съвсем тихо. Стана, взе чашата и малката, вече празна, чинийка и тръгна към кухнята. – Ще пусна миялната и тръгвам.

Поредните движения и думи, познати до болка. Не, той не искаше да я пусне, не искаше да продължава по познатия сценарий. Но, устата му остана вкаменена, безгласна. Познаваше тракането на чинии, всеки звук и вече броеше не минутите, а секундите. Да, тя си отиваше и той отново не можеше да я спре!

Върна се и мълчаливо се облече, нямаше нужда да говорят, в тази заучена ситуация. Наведе се и го целуна, нежно, така както само тя го правеше.

– Тръгвам, ще се чуем! Успешна седмица и се пази, върлува грип.
– Кога ще останеш? Кога наистина ще останеш?
– Когато ти поискаш да остана. Когато аз поискам да остана.
– А кога ще е това?
– Някога … Никога …

Врата тихо щракна зад гърба й.

Posted on 09/02/2012, in Бръщолевеници, Разни. Bookmark the permalink. има 1 коментар.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: