Пътища


– Светлина – странна, остра, режеща такава. Дразни ми очите. Колко време мина, а не мога да свикна с нея. Сякаш нещо й липсва. И пак съм сам, и е толкова тихо. Плашещо е някак си така!
– Не си сам. И аз съм тук. Слушам те от известно време.
– Кой си? Къде си? Чуваш ме? Разбираш ме? Какво става? Ти си първият, който ме разбира.
– Стой! Засипа ме с въпроси. Чакай, за никъде не бързаме.
– Но как …
– До теб съм, на стола. Не можеш да ме видиш от креватчето. Всъщност и аз не мога да те видя, само те чувам … и те разбирам … и това е много неочаквано.
– Защо? Нали и аз те разбирам.
– Защото ти си бебе, ти не можеш да говориш. Бебетата не говорят, те плачат.
– Какво съм? Чакай, защо да не говоря, аз винаги съм си говорел, ето и сега даже.
– А може би аз не съм прав. Може би бебетата наистина говорят, просто ние не чуваме техните думи. Извини ме!
– Няма за какво да те извинявам. Аз, просто, не разбирам. Ти си първият, откак съм тук, който изобщо общува адекатно с мен. Ти ме разбра, аз те разбрах. Кои сте вие „ние”?
– Дете, аз съм дядо ти. „Ние” сме възрастните, онези големите хора, които се грижат за теб. А ти си бебе, малък човек. Човек, който дойде при нас едва преди 15 дни.
– Здравей дядо! Много ми е приятно!
– И на мен ми е много приятно дете!

***

– Дядо! Добро утро!
– Добро утро, моето момче!
– Дядо, а какво е да си дядо?
– А, така! Ами това е да си бил дете, да си вървял през живота, да си създал свое дете, което на свой ред също върви през живота и създава свое дете. Май не го обясних много добре?
– Искаш да кажеш, че човек първо е дете, после се превръща в „ние – възрастните” и създава друг човек и така всеки един напред? Значи има някой, който е твое дете, така ли?
– Има, да! Моето дете е твоята майка.
– Знам какво е майка. Хубаво е да си имаш една такава, да те прегръща и люлее, да те топли, да те обича.
– Е, очаквах да кажеш „да те храни”. Така силно ревеш като си гладен. А ти – „да те обича”.
– Дядо, аз давам силен знак като съм гладен и винаги получавам храна, това е лесно. Да те обичат е трудно, това не можеш да си го поръчаш.
– Всяка майка си обича детето.
– Дали дядо?

***

– Дядо, виждам те, страхотно. Най-после!
– И аз те виждам момчето ми. Бързо растеш!
– Дядо, защо само ти говориш с мен така?
– Сигурно защото и за като теб не мога да общувам с другите.
– Как така не можеш? И аз ли няма да мога?
– Не дете, не! Преди можех да контактувам с останалите хора. Говорехме си така, както с теб сега. Но, преди време се разболях, получих инсулт, който засегна мозъка ми и вече не мога да говоря, не мога да се движа, не мога да покажа какво има вътре в мен – мислите, чувствата. Обаче виждам и чувам, усещам всичко, усещам всички. Тъгувам за тях, радвам се с тях. Живея с тях … а не мога да им го покажа. Радвам се, че поне с теб мога да споделя това.
– Дядо, благодаря ти, че ме разбираш и че си говорим. Аз те чувам и виждам … и усещам! Дядо, благодаря ти, че си ми приятел! Обичам те!
– И аз ти благодаря момчето ми!

***

– Дядо, виж ме, вече мога да идвам до теб сам. Трудно ми е да владея това малко телце, но май започва да ми се получава.
– Така е. С времето ще се научиш да го управляваш все по-добре.
– Виж подавам ти ръка, можеш ли да ме докоснеш. Много е приятно.
– Не мога дете. Искам, но не мога. Аз вече не мога да управлявам моето тяло. Но имам идея, подай твоята ръка до моята, така ще ни се получи. Още малко, почти успя. Браво! Аз те усетих, а ти мен?
– Да! Ръката ти е топла и някак грапава такава.
– Хаха, ами такива са ръцете на дядовците. На майките и бащите са по-меки, а твоите пък съвсем.
– Дядо, обичаш ли да те прегръщат?
– Някога, да! Сега сякаш съм забравил какво е.
– Чакай … ох, този крак тежи … ъъъъъъ само момент … дръж тази ръка … не, ох оскубах те … стой … оп. Седнах! Сега само да се завъртя. Дай този пръст … и ей тука … така. Готово! Вече си прегърнат дядо.
– Милото ми мъниче. Почти усещам сърчицето ти как бие. Не знам дали знаеш какво е щастие, но в момента направи дядо си най-щастливия човек на света.
– Е, дядо, това е просто прегръдка.
– Не, дете … това е всичко … всичко!

***

– Ставаш все по-силен момче. Този път ритникът си струваше, направо ме заболя, хаха.
– Да, но пък все по-бързо се катеря в скута ти. Не се оплаквай!
– Вярно е. И ти си прав! И, знаеш, че ми е ужасно приятно. Кажи сега, как беше днес навън? С кого се видя?
– Е как, ами като вчера, само дето имаше още едно цъфнало дърво. Прав беше дядо, ароматите стават все по-силни и приятни. А, с още едно куче се запознах, но не беше толкова общително.
– Приятно ми е да живея с твоите очи.
– Нали?!
– Страхотен екип сме.
– Дядо, стой!
Виж тази светлина…
Познавам я…
Тя е различна.
Дядо, от тази светлина дойдох.

– Прекрасна е дете.
Виж колко е мека и нежна.
Я, движа си ръцете…
Най-после и аз да те прегърна.

– Оформи се пътека …
Спомням си …
По тази пътека съм минавал преди, за да пристигна.

– Тази пътека не е за теб дете. Тя е за мен.
Светлината ме тегли.
Явно трябва да тръгвам.

– Предполагам е така. Време е дядо …

– Време е момчето ми!
А ти върви през живота, играй, весели се, обичай, създавай, бъди…
чака те страхотно приключение!

– И ти върви дядо … теб те чака още по-страхотно … още по-страхотно …
Просто върви …

PS. Повече за конкурса и по-хубавите разкази тук

Posted on 17/03/2012, in Бръщолевеници. Bookmark the permalink. 2 коментара.

  1. Много трогателно, Юле. Хубаво и горчиво, жизнеутвърждаващо и тъжно. Амбивалентно и завъртяно, като самият живот

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: