Спонтанности


Ами да!

31 декември обикновено е съвсем планиран ден, подчинен на предстоящото празнуване, което ще изпрати едната година и ще посрещне другата. Нали!

Е, точно така си мислех и аз, когато ставах от сън, някъде около 10 ч днес. Станах с мисълта за три зараждащи се блог поста и идеята как ще разходя кучето, ще си направя едно мързеливо кафе и ще го пия дълго в леглото. Страхотен план беше, ама беше. Нанесох се сънена в кухнята, сестра ми звънна на майка ми и всичко свърши🙂

От разговора разбрах, че сестра ми, зет ми и племенника отиват на Алеко, но малкият си паднал от шейната и сега го е старх от нея, та майка ми приготвила нашия стар чук-и-гек, да го вземат и да се пързалят с него. Ама те тръгвали и не можели да дойдат. И в този момент болният ми мозък роди проблясък – ми аз ще закарам шейната бе, директно на Алеко. Какво толкова? Тъкмо с Хари ще се разходим из любимия му сняг, за последно тази година. Тъкмо ще се видя с дребното, майка му и татко му. Тъкмо ще тествам кучето как понася пързаляне с найлон по заледена писта. Супер!

И хукнахме – не яли, кафе не пили, без чанта, без подготовка – просто една шейна, едно куче и една шантава леля🙂 Докато се натуткам стана 11, заредих колата и беж (тоооо с това повръщашо куче нали си представяте с каква скорост се движа, особено по завоите). Звъннах на сестра ми – те вече катереха с колата на към хижата. ОК – идаааааааа!

Да да, ама не. Баш при разклонението за Драгалевския лифт и манастир едни чичковци полицайове (както казваше Калина) рекоха нъцки. Не можело вече да се минава нагоре – от 11 до 14ч се пропускали само инвалидни автомобили. Емиии, добре де. Така и така съм дошла, довлякла съм и добитъка, дет вече му се повръщаше като за световно. Ми не върви да обръщам да си ходя. Значи посоката остава една – Драгалевският манастир.

То пък се оказа, че по пътя е един лед, ум да ти зайде. Ами зарязах колата под манастира. Звъннах на сестра ми и казах, че отивам нагоре … дет се вика, да разтичам кучето, поне да не е капо. Сестра ми пък докладва, че отивали към колата, защото племенника нещо не одобрил планинарстването със стара шейна. Разбрахме се да дойдат на манастира да се видим поне. И с Хари зачакахме на празния паркинг, където едно дете му хвърляше пръчки.

DSC_0324

Ако не знаете как изглежда щастливо куче, ами ето така

DSC_0325

Чаках, чаках … по едно време звъннах и се оказа, че са ме подминали🙂 Е, здраве да е. Аз пък междувременно реших да дръпна нагоре по гората с кучето. Бързо избрах пътеката – към заслона Кикиш (с тайната мисъл, че там ще има топла леща, боб или нещо подобно).

И с Хари хванахме гората. Бяхме си само аз, кучето и планината … Ма то голям кеф бе! Хем си останах насаме с мислите, хем като ми ставаше трудно да си мълча (а това се случва средно на всеки три минути) си говорех с кучето. Идеално! Кучо пък беше щастлив да търчи, да рови из снега и да яде лед. Май по едно време се изхранваше и с даровете на гората, ма с кои дарове не знам.

DSC_0326

А времето ставаше все по-хубаво нагоре. Пък на мен ми ставаше все по-трудно. Ей, след травмата с ръката съвсем съм излязла от форма, на моменти едва вървях и се чудех дали да не се връщам. Ужас, дроб направо … това не съм аз. Задъхвах се, краката ми олово, корема ми – пълен с камъни. Е това е резултатът от празничното преяждане🙂

По едно време зацепих, че освен всичко останало се стъмва рано. Погледнах часовника, минаваше 13ч и реших, че катеря нагоре до 14ч и се връщам. Никак не ми се искаше да замръквам в гората, сама, без вода и храна, на 31 декември. Мобилизирах се хукнах като сърна (ъъъ по-скоро като преяла овца де) и до 13,30ч стигнахме Кикиш.

DSC_0330

Амаааа там нямаше никой! Седнах на една отрупана с лед пейка викнах Хари с идеята да ни снимам – двамата успешно пристигнали. Ееее, той обаче имаше други идеи за себе си, та на снимката остана тъз маймуна🙂

DSC_0332

На слизане гледах града от гората и си мислех „а там някъде долу хората се подготвят за празника“. Усмихнах се и ми стана едно хубаво. Изпращах старата година на разходка в планината, насред гората, в снега, под прокрадващите се лъчи на слънцето … ами просто страхотно.

DSC_0334

При едно посядане на камък за почивка и връзване на каишка погледа ми беше привлечен от тези гордо изправени шишарки🙂

DSC_0336

Сега двамата с Хари сме си полегнали в съседство, напълнили търбусите, а аз пия кафе и релаксирам. Когато сме най-зле, те така да сме🙂

Весело посрещане на новата година и на вас!

PS. Също така спонтанно реших, че ме мързи да сменям стикера на Гражданската отговорност, която важи от днес, докато съм с кучето. В резултат си взех полицата, стикерчето, едни чорапи, една сюрия багаж от колата и прибирайки се към вкъщи спонтанно се спрях в магазина, където ги забравих. Та сега не мога да карам, а магазинът ще отвори на 02.01.2013 г. Мисля, добре ме разбирате защо понякога съвсем спонтанно казвам, че ми е много трудно да живея със себе си🙂

Posted on 31/12/2012, in Домашни любимци, Природа and tagged , , , , . Bookmark the permalink. 11 коментара.

  1. Най-хубавите неща са различните и спонтанните🙂 Весело и различно посрещане на новата година, Юленце. Бъди щастлива!

  2. Ма, верно ли? На превала между старата и нова година?! Как изглежда щастливият кучо го видохме, а за щастливата му стоп анка може само да предполагаме…🙂

  3. .. това си ти.. Юлия:):):0

  4. „Задъхвах се, краката ми олово, корема ми – пълен с камъни. “
    т’ва и на Кумчо Вълчо ми прилича:)

    Юленце, това ти е от най хубавите постове евър, кеф голям да го чета

  5. Абе по-скоро Баба Меца🙂 Злате, нали знаеш – пълна с изненади и за себе си даже хихи

  6. Целувки, много:)

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: