Няма такова заглавие


Днес не са ми всички говеда, даже повечето направо ми ги няма. (Това е един стар лаф на бившия ми мъж за състояние, в което не си съвсем в кондиция). Та така и с моето емоционално стадо. Хем ми е весело от малките неща, които се случват около мен, хем имам една тъга, за която ми се иска да пиша.

И докато държавата се тресе в предизборна, подслушвателна, ЧЕЗ-о-сертифицирана треска, мен ме мъчи темата с Бостънския маратон и неговата чисто човешка трагедия.

Мъчи ме мисълта за хората, за публиката, за състезателите, за жертвите, за страха. Маратонът е място за среща със себеподобни, за празник, за предизвикателство. Маратонът е изпитание за душата и тялото. От една страна се състезаваш със самия себе си, от друга си обграден с хора, които правят същото и не се чувстваш сам.

Сякаш цяла една огромна общност от съмишленици е нападната.

А хората, които бягат, са добри хора, с големи сърца, с очи отворени към света и с волна душа. Те се събират, за да създават, да постигат, да бъдат, а не да рушат.

Не, че аз имам някакъв опит, но ми се иска да натрупам. А сега имам усещане, че е ограбена свободата на спорта и силата на духа. Като някаква мрачна сянка над бистро езеро, такова ми е усещането.

И се замислих какво ли им е било на тези хора, които знаят, че някъде там имат близки по трасето или в трибуните. Помня как пуснах дъщеря ми да тича пред мен, ми по-бърза беше. И имахме уговорка да се чакаме до една статуя на финала. Дори не ми е минало през ум, че нещо междувременно може да се случи. Ами то не трябва да се случва. Защото емоцията е именно в това да завършиш и да се зарадваш на другите, които са завършили. Помня как чакахме на финалната линия хората от нашия отбор, които бягаха на 18 км. Помня аплодисментите, виковете за подкрепа, всичко. Това е истинската емоция на маратона. Сълзи от радост, а не от ужас.

Снощи си спомних и как сърцето ми спря, когато стана атентатът на бургаското летище… как докато аз се моткам на границата с Турция и снимам филм и съм в тотално различен свят, изведнъж хванах по радиото средата на новината. Чула-недочула разбрах, че бомбата се е взривила в терминала, а зет ми трябваше да е там. Направо си издишах целия въздух и сякаш огранизмът ми мина на pause mode. За секунди бях намерила телефона и набирах сестра ми, за да чуя най-хубавата дума „спокойнооооооооо…“

Но знам, че вчера едни други хора не са чули това и ми е мъчно. И знам, че тоя пост е тотален хаос, но това е моят начин да сведа глава пред тези невинни жертви. Бог да прости загиналите и да даде сила на осакатените. Ужасно е, че изобщо подобно нещо се случва.

За друго исках да пиша, ама…

PS. Нямах сили да го напиша в поста, но стана част от разговор и някак е важно:

Но от друга страна, не мога да подмина факта, че някъде едно дете на 8години загина, само защото е чакало баща си да финишира и се е гордяло с него и бащата се е гордял, че синът му е там и го чака. Човек не може да бъде безразличен към това, не трябва

ама нямах сили да го напиша в блога

Posted on 16/04/2013, in Разни. Bookmark the permalink. има 1 коментар.

  1. Мир на праха им на чистите души, които си отидоха, а и на хората, които пострадаха от атентата.

    страшно ми е, защото е обезсилващо. Защото хората тичат, за да се чувстват добре, да надминават себе си, изобщо по мотиви съвсем чисти и благородни. За да живеят в по добър свят, колкото и захаросано да звучи, но си е самата истина. И някой отива и осира положението. По най грозен и гнусен начин.
    но ние ще продължим да тичаме и нямад а спираме и ще градим. Разрушителите да го д*хат.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: