Човешки грешки


Искам да ви разкажа една история от вчера … и от много подобни дни. Една история за това колко може да си прав и грешен, пред себе си и онзи, когото най-много обичаш.

Вчера се прибирах с метрото и се разходих из квартала. А аз обичам да се разхождам така, нали всеки път откривателствам. Този път откритието не ми хареса, ама никак, защото в него открих и себе си, себе си, каквато не искам бъда, но каквато не веднъж съм била.

От детската градина се чуваше глъчка, смях и игри. А отвън майка и момиченце на около 7-8 години се караха жестоко. Майката обясняваше как забранява на детето да ходи в градината без разрешение, особено пък при изрична забрана. Беше ядосана и то доста. Виждах детето в гръб и само по стойката му си представях как изглежда. Настигнах ги. Момиченцето беше страшно уплашено. Знаеше, че е виновно. Знаеше, че тая караница няма да му се размине. Чувстваше се и гузно, и стреснато, и сякаш изоставено от съдбата в ръцете на някой, с който не може да се пребори. Заболя ме душата за детето. Ама истински и искрено.

Да, разбирам майката. Познавам този родителски страх, който често е необоснован. Страх, който децата ни не схващат. Разбирам защо едната се държеше така – караше се и гледаше с ужасен леден поглед. Разбирам и защо другата е пристъпила изричната забрана – ами аз бях същата като дете, даже май и до днес.

С всички тези мисли в главата подминах майката и детето с буца в гърлото. И в този момент една друга мисъл удари сърцето ми жестоко. Боли ме за това дете, а кой го болеше за моето дете, попадало не веднъж в подобна ситуация. В тази майка видях себе си от много други случаи. В очите на това момиченце видях погледа на моето собствено – от много други случаи. И ето от това ме заболя още повече, направо физически.

Успях да погледна отстрани една ситуация, в която не веднъж съм била участник и то по най-неправилния възможен начин. Да насаждаш на детето си собствените си страхове, да го плашиш така, че да те гледа с облещени от ужас очи, да го поставяш в ситуация, в която стои безпомощно пред теб, който си по-силен и който се предполага да си негов закрилник. Това е кошмарно … за детето … и за теб, когато го осъзнаеш. Човек понякога не успява да се научи от собствените си грешки, затова е добре да не подминава чуждите, особено ако те са огледало.

И сега, дни преди дъщеря ми официално да стане тийнейджър искам да й се извиня за всички онези случаи, в които сме изглеждали по този начин и тя се е чувствала по този начин. Не съм била права. Обичам я, закрилям я, но я и наранявам. И майките грешат и трябва да умеят да се извиняват.

Калина маме, извинявай, обичам те и ще се постарая никога повече да не поставям двете ни в такава ситуация, защото не го заслужаваме нито аз, нито ти!

Posted on 26/06/2013, in Родителство. Bookmark the permalink. 4 коментара.

  1. Голямо майчино сърце! Юлке, кога намираш време за сън?🙂

  2. ами най хубавото е, че успяваш да се откриваш и да рефлектираш и да се самокоригираш. Иначе съм те чувала как си говориш с Калина. Бих се радвала някой да си говорим с мен така, както го правиш ти често с нея.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: