И контузен може :)

От малка майка ми все ми повтаря „няма не мога, има не искам“. И аз някак си въприех, че даже развих това съждение, та го докарах до „няма начин да няма начин“. И те така 🙂

Затова като се контузих и се самоизвадих от активна спортно-танцувална кариера за две седмици, някак бързо се настроих от ядосване към умуване. А умуването (сега да не си помислите, че това е някакъв сложен процес в случая) се състоеше в следното: като как аджеба да участвам в ГолямСечко рън, че и без това изпуснах коледното и октомврийско бягане и като как да се мотивирам да ходя на репетиции, при положение, че душата ми плаче, сърцето играе, а краката трябва да кротуват, за тяхно си добро.

Ама го измислих 🙂 Писах се доброволец-помощник в бягането, че и Харьо записах. И така в неделя рано сутринта, росни-пресни, двама ентусиасти, се засилихме към Железница. Беше невероятно забавно, кално и неповторимо изживяване. Пък и красиво!

А аз пак си се чувствах част от цялото. Който не ме познаваше, вече ме знае като „онази там в калното дере с още по-калното куче“.

А срещнахме всички, дори и няколко изгубили се бегачи. Какво ли е усещането да попиташ накъде да тръгнеш за петкилометровата дистанция, а аз да ти срека, че вече си пробягал десет и щеш не щеш ще си изминеш 13 км (ако не искаш да останеш в планината)? И какво ли е – да те посрещне една гръмогласна и да ти каже „нали знаеш, че тичаш наобратно“? Да си кажат потърпевшите 🙂

И Хари го игра посрещач. Дойде един състезател с бебче на гръб (не му знам името, да ме извини), а бебчето мрънкаше. Та наш кучо веднага влезе в ролята на детегледачка, награби една пръчка и взе да пее след тях. „Спри да плачеш, вземи де, вземи … ще играем де“ 🙂

По едно време толкова се умори от игра, че полегна върху „чистите“ ми крака. Нещо почти нечувано 🙂

А още по-нечуван беше фактът, че взе да се самопочиства. Очевидно не само котките го могат. Въпрос на количества явно 🙂

Ама то игра ли беше, чудо ли 🙂 (Снимката е на KrisoK)

Вечерта пък отидох на танци. Идеята ми беше да помагам, ако има нужда, или да маркирам отстрани, ако ще се учат нови неща. Е, в крайна сметка пих една бира, потанцувах бебешки валс с Еличка (която е на годинка) и бях с приятна компания.

Та с две думи може. Всичко може. Стига човек да има желание 🙂

PS. Рекламите в блога не са поставени от мен.

Advertisements