Спасяването на питката


Истинската питка спасявахме, не житената. Онази – погачената, за бебето, дето се носи за голямата женска сбирка при родилката. Те тази питка спасявахме … добре де аз я спасявах, че да я изядем🙂

И я изядохме! Нищо че мязаше на … едно нещо като … нищо

DSC_0470

Не знам дали ви се е случвало, точно когато ви е най-важно нещо да ви се получи, баш тогава всичко да се обърка по най-неочакван начин. Ако не знаете, да ви светна🙂 Те това е основен принцип в готварството, грешка – в кулинарията. С особена сила те връхлита, баш когато си много, ама много, самоуверен и вярващ в силите и възможностите си.

Естествено и на мен ми се случва, при това най-редвоно. Няма какво да се лъжем, понякога неуспехите не само ни учат, ами излизат и по-добри от първоначално замисления вариант … ама не винаги🙂 Този конкретен случай беше точно от графата на не-винаги-то. Ама не, защото трябваше да се представя като голямата кулинарка, а защото трябваше да бъда готова навреме (което не винаги ми е по силите де🙂 )

Трябваше да правя питка за Погачата за малкия племенник – една лесна и проста задача. Да де, ама майка ми и сестра ми взеха да ми обясняват, как се притесняват, че няма да успея да я опека навреме, щото винаги закъснявам. Аз пък като взех, типично по женски, та като се обидих кръвно и стръвно. Пък на мен като ми кажеш, че не мога нещо или няма да се справя с него, все едно ми развяваш червен плащ, кат пред разярен бик. Ма няма начин да няма начин … особено като ме удари амбицията🙂

Та така, на всяка цена питката трябваше да е станала до 10 ч сутрина, ама няма жива, ама няма умряла. Отделно сестра ми държеше питката да е сладка, ама не да е като козунак… което всъщност беше лесната част, щот го измислих как да стане. После си рекох „Юлио, я моля ти се, си замеси тестото от вечерта; то да си втасва на студено лекинко и спокойно, пък сутринта само оформяш и печеш“. Речено-сторено, че колко му е да замесиш една питка в … около 12 ч през нощта. Сефте!

Да де, ама не предвидих, че като изсипя цялото количество захар връз маята и ще се получи доста бърза, активна и не много желана от мен реакция. Както и да е – замесих си аз питката. А тя пък гълта брашно като невидяла. Още тогава ми светна лампата тип що-така-бе. И що я игнорирах? Де да знам.

В 1 ч питката беше втасала напълно и я премесих. Метнах я в огромна тенджера и легнах, с часовник навит за някакъв абсурдно ранен час – май беше 6ч. Като станах, тестото беше тръгнало да хваща гората. През капака, по печката, та към копчетата и фурната. Чак Хари се изненада от новото пълзящо попълнение вкъщи и реши да го подуши обстойно🙂 Превтасало яко. Само събрах излязлото тесто и го метнах в една метална шола. Казах, абе карай, премесвам, оформям, тъкмо ще се надигне по-бързо и пека. Разделих тестото на три топки, разточих, намазах с пакетче масло и се присетих, че покрай арменската торта на леля Валя имам и смлян орехов крокан. Ммммм, тамън – наръсих и него между пластовете, заедно с една-две лъжици захар (ми нали, за да е по-сладко, пък не козуначено😛 ). Завих всичко на руло и после на охлюв и бум в тава. Все пак питките за тоз ритуал – погачения, не трябва да се украсяват много-много, даже хич.

И тук, за да съм още по-тъпа, включих фурната на нещо като 40 градуса. За още по-бързо втасване!

И като се надигна това тесто, и като се разтопи това масло, че и захарта. Фитилът се разчупи, разля се съдържанието връз другото тесто – мазало, ама зверско. А времето неумолимо и кротичко си тик-така🙂

И в този момент преминахме към акция „Спасяване“.

DSC_0467

Извадих тавата. Тръгнах да меся, да оформям. Никакъв шанс! Цялата захар и масло се пропиха в тестото и всичко се превърна в една особено пихтиеста маса, пък нямах достатъчно брашно да вмесвам да я стягам. И така пристъпих към трите спасителни стъпки:

– оформих нещо като обща разлята купчинка и я метнах да си втасва във вид на едно голямо нищо;
– на око замесих твърдо тесто от малко брашно, захар (да е сладко), бакпулвер и вода;
– взех формичките за коледни сладки – да ви кажа снежният човек и формичката за джинджифилово човече, рязко се превърнаха в бебе и детенце🙂 Никаква разлика просто. Оформих един кръст, това дето ама хич не беше подходящо, ама пък спасително. Извадих тавата, започнах да украсявам и да си наричам. Кръстчето е, за да е здрав и да расте благословен (да знам, че не е подходящо, предвид че не е кръстен). Бебетата наредих от долната част, а момченцата – в горната, с идеята да расте голям и силен. Просто украса и наричане бетон, ще кажеш, че така е замислено🙂

DSC_0469

Метнах във фурната, опекох и бях навреме, даже първа🙂 Аз ли не мога, а?

Пък питката – ами изяде се; и ритуала си изпълни – така да се каже, отредената роля; и беше вкусна – само трябваше да обясня какви са тия странни кафяви трохи из нея (ореховия крокан де).

Човек не трябва много да се връзва на провалите си🙂

А защо ви го разказвам – ами, защото и това е част от готвенето, от емоцията, от преживяването покрай печката. Ми то пък не може само рецепти на кулинарни шедьоври да се публикуват все пак🙂

Posted on 21/02/2014, in Дом и семейство, Традиции and tagged , , , . Bookmark the permalink. 8 коментара.

  1. Юлке, много смешно си описала спасителната акция. Историята със сигурност ще си я припомняте на всяко семейно събиране, а иначе всички знаем, че си майсторица на питките https://juliapulia.wordpress.com/2011/11/07/proshtypulnik/

    • Хаха, да … големия племенник случи на леля, ама малкия :))))))) Душици, да са живи и здрави.

      Пете, а какви разпадащи се торти правя малииии. И за тях съм замислила блог пост, ама кога ли ще е🙂

  2. Ох, много се смях! Даже сигурно събудих някой от спящите вкъщи, на глас се смях😀 . Ама супер е станала питката накрая, и на външен вид, пък обзалагам се и на вкус. И вярно е, че не може без провали понякога. Няма да забравя как за прощапулника на племеницата се ангажирах аз да правя питата и тортата. Притесненията ми бяха най-вече за питата, бяха правила само веднъж за моя син и не се получи много красива. Е, питата стана супер, по-вкусна и по-красива от тази за сина ми, но тортата се разпадна и разтече, докато я пренасях от вкъщи, до мястото на прощъпулника, никога досега не ми се беше случвало.😀

    • Благодаря, то и на мен ми стана смешно, ама чак като мина масрафа🙂 Иначе ГОЛЯМ стрес :))))) Ама такива моменти дават солта и пипера на живота. Пък и няма идеални хора, добре е да си го напомняме.

  3. Юлке, от този емоционален разказ, стигам до едно заключение: вече си напълно оздравяла, иначе не би правила питка и не би отишла на гости на Калоянчо! Да е жив и здрав племенникът и неговата леля!!!
    П.П. Искам, като ми дойдеш на гости у наше село, да замесиш питката по същия тертип!🙂

    • Аааа тя тая работа беше преди месец, сега сколасах да го публикувам🙂 А ти каква питка искаш – сладка или спасявана🙂 че не разбрах🙂

  4. Кристина

    Страхотно найстина ми усмихна денят

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: