Предай нататък с усмивка


Едва ли има човек, който да не  е гледал от онези поучителни филмчета тип „предай нататък“, в които някой прави нещо добро или помага на друг, после този другия на трети и т.н. Варианти много и всякакви. Изглеждат едновременно толкова обикновени и в същото време сякаш нереални в забързаното ни ежедневие. Доста са актуални, особено така предколедно.

Моята голяма радост е, че се случват наистина и е много приятно да се усетиш герой в такъв филм. На мен ми се случи преди няколко дни. И това затвърди за пореден път усещането ми, че тук има много смислен и читав народ; стойностни и смислени хора (затова продължава да не ми е ясно, м…а му, защо си избираме такива управници).

Паркирам си аз на едно място на ул. Жорио Кюри. Бързам! Трябва да сляза с метрото до центъра. Ще закъснея за важна среща. А около метрото, естествено, няма къде да се спре по никакъв начин. Та рискувам а на главната улица. Слизам, заключвам, а срещу мен върви едно младо момче с кафе в ръка и униформа. Само го погледнах и казах: „тук не може нали?“ с онзи молещ поглед тип „човече много съм на зор, та затова така“. Той кротичко ми каза, че на това място вдигат колите с паяк. На него колата не му пречи, но аз рискувам да не си я намеря. Аз се затюхках, че пусто трябва да сляза до центъра. така и така… с метрото. И тогава момчето ми показа една задъдена уличка зад един блок и рече, че там винаги се намира поне едно местенце. Той като идвал на работа с колата и там паркирал. Благодарих и хукнах. Успях! Обаче, това момче можеше и да не ми даде съвет. Можеше и да не ме предупреди. Можеше просто да си остане в кабинката и да си каже “ тва не е мой проблем“. Но, не го направи, за което съм му благодарна.

На връщане от същата среща, пак се возя в метрото. Гледам на два-три метра от мен едно високо момче. Чете си нещо на някакво устройство. Не се вижда на какво. Раницата му на гърба зее отворена. Зад него поне десет човека просто си се возят кротко, с поглед вперен през тази раница. Приготвяйки се да слизам просто му махнах и му казах. Той се сепна, явно не обакваше. Благодари ми и се зае да се оправя, а аз си тръгнах. С усмивка! Тръгнах си с усещането, че този филм се случва наистина и ще е страшно хубаво и това момче да предаде нататък. Но дори и да не го направи, на мен си ми беше кеф.

Както винаги съм казвала и вярвала, именно в тези мънички жестове се крие най-милата и благородна част на човека. Точно за тези жестове е добре да имаме сетива, защото именно те правят деня светъл, смислен и усмихнат, дават му онази подправка наречена чиста радост. Радост, от която имаме нужда постоянно.

И затова думи като „благодаря“, „моля“ или „заповядай“ наричахме вълшебни в детството си. Добре е да си ги носим и като пораснем, да си пазим вълшебството просто. И не защото наближава Коледа, а просто така – за разкош🙂

Posted on 20/12/2014, in Разни. Bookmark the permalink. има 1 коментар.

  1. Браво, Юлке, така те искам!

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: