Моята Силистра


Моята Силистра е различна – топла, гостоприемна и по детски завладяващо красива. Тя е слънце, лято и ваканция… е от време на време и Коледа. Тя е вкусната бабина манджа, преяждане с кайсии и малини. Тя е гоненица, колело, игра на ръбче, чупещо доматите в дворовете. Тя е басейн до реката в голямата жега, лежерно висене по кафенета и дори сутрешен джогинг за добра форма и визия. Тя е всичко онова, което милите детски, че и тийнейджърски  спомени са превърнали в любов.

Силистра беше нашето бягство от Софийското ежедневие. Докато приятелите ни ги изпращаха на село, ние със сестра ми бивахме командировани в там и това страшно ни харесваше. Като ученички брояхме дните до ваканцията, за да можем да заминем. Знаехме, че ни чака поредното незабравимо и пълно с емоции лято. И не ни тежеше да се прибираме в 12ч за обяд и в ранния вечерен час 22.00 или 22.30ч, когато всъщност всички други излизаха… ееххх пусто да остане.

Ама слушахме, какво да правим! Баба ми имаше уникално добър и работещ метод за сплашване „ако не ви харесват моите условия, навивам телефона на баща ви и да си ви прибира“. Така казваше тя, а ние знаехме, че едно обаждане по черния телефон с шайба ни дели от спукване на работата или рахата в случая. Та примирявахме се, макар и с постоянни опити за протест, стачки и други нехващащи декиш дейности. Божеее, каква победа беше пускането ни на дискотека… до 1ч през нощта. Един, един, кой ти го дава😀

Преди 12 години обаче приказката свърши. Баба ми и дядо ми си отидоха за няколко месеца. След погребението на баба Цеца събрахме най-ценните спомени, натоварихме колата и заключихме къщата. Тя вече не беше дом. Остана празна и тиха. Затворихме вратата, а с нея и цяла една епоха.

Мина много време, преди отново да помисля да се върна. Всъщност трябваше да се преборя мисълта, че няма при кого да се върна. Няма кой да те посрещне, да те залее с поток от излишна информация на висок и емоционален тон (нали ви е ясно на кого приличам🙂 ). Няма кой да се суети около теб до втръсване. Няма дори къде да почукаш, защото и къща вече си нямахме. И така до преди два дни.

Пътуването ни се случи набързо, почти без планиране. Майка ми можеше да отиде сама, но някак усещах, че е време да се срещна отново с моята Силистра. Тръгнах с радост, примесена с мъничко страх и огромна порция спомени. Не знаех какво да очаквам или по-скоро не очаквах нищо конкретно.

Градът беше едновременно различен и същият. Видях го обновен, но на места и изоставен. Любимата ми Дунавска градина е като чисто нова, зелена, свежа и сякаш пременена (в последните ми спомени беше по-тъжна и изоставена). На мястото на старото магазинче, от което купувах мляко в стъклени буркани, се мъдри съвременна офис сграда. Хотелът, в който ни приеха с кучето, е част от бизнес център, който ми е напълно непознат. Стъпки напред, животът си върви.

DSC_9649

Моята Силистра обаче също си беше там. С шума на реката, която мога да съзерцавам с часове. С разкопките, които са мълчаливи свидетели на безброй човешки истории.

a5f5fd95fac800ad7c86eea30228b8eb8cd12703d3c2fca95fade3a4c7f50a02_full

Там е познатият площад, със същите онези пейки, до които едва се дореждахме в тежка конкуренция с пенсионерите. Битката за най-клюкарското място на центъра🙂 коствала ми веднъж сядане не върху една, а върху цели две дъвки, симетрично разположени на късите ми лилави панталонки. Помня, че едва се прибрах и карах един приятел да върви зад мен, че да не се вижда как се бях разкрасила.

DSC_9639

DSC_9640

Там е и крепостта, с пътеката на здравето, по която се правехме на велики спортисти. Открих дори мястото, на което се качвахме на крепостната стена и после се пренасяхме в друго място и време. Там, откъде се извисявахме над града.

DSC_9652

Пак там и до днес гларусите си гнездят върху покрива на „новата“ банка, докато „старата“ зад нея съхранява историята на града. Пих ранното си сутрешно кафе на това място, на което толкова десетки пъти сме висяли и сме играли на какво ли не.

DSC_9641

Гледах отново към съседните хълмове, които толкова разпалваха детското ми въображение. Там е Румъния – някога далечна и недостижима, защото си нямах паспорт, с който да премина границата. Днес е просто на една ръка разстояние, което пак не прекосих…

DSC_9647

Вървях по отдавна забравени улици и се усмихвах. Беше ми топло и уютно. Чак сега забелязах, че на къщата, в която живееше Мариела, има някакъв барелеф или както там се нарича.

DSC_9643

DSC_9644

Стоях и гледах минало и настояще в среща. И се усмихвах. И не ми се тръгваше. Може би, да принадлежиш някъде е непреходно състояние. Поне аз така го усетих. И се чувствах предимно щастлива.

DSC_9646

Пътуването към моята Силистра отне цели 12 години, но пристигнах. А тя ми каза „добре дошла“, посрещна ме и ме прегърна. Това не може да се опише със снимки. То просто се чувства и се обича.

Е, върнах се!

 

Posted on 15/05/2016, in Бръщолевеници, Дом и семейство and tagged . Bookmark the permalink. Вашият коментар.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: