18 от 2018: Ангели

Нормалните хора правят нещата нормално, че и правилно. Те започват адвент календара от първи декември и отброяват 24 дни до Коледа. Пък ние … другите, започваме диета от четвъртък, смятаме че 27 като дата е чудесна да старт на нова идея, сещаме се, че хлябът е свършил в 21,55ч пък магазина затваря в 22.00ч, ако изобщо се сетим де.

Та така и аз. Едно ми е коледно такова, ама от задачи и предизвикателства как да му остане на човек време за стандартно обратно броене. Пък ми се искаше да посъживя блога, ма тема подходяща не ми хрумваше. И те така до днес, с бира в ръка и спяща котка в скута, не ми хрумна, че всъщност остават 18 дни до Коледата на 2018 г. А 18 ми е важно число в момента. Преди 18 години станах майка, надявах се да смъкна 18 килограма (е засега са 13 и май шансовете ми граничат с отрицателни), живот и здраве трябва да приключа с 18 взети изпита последните 12 месеца (може и да са 19, не съм сигурна) и прекарах 18 дни в Испания, в реализиране на една голяма мечта. Не, че всичките са еднакво значими, ма пък са си важни, кво!

Затова някак си ми хрумна, че е редно да си отделя 18 важни момента от 2018-та, ей така за разкош 🙂 И понеже, ако се помоткам още малко, ще ми изтече деня, да побързам.

Номер 18 е радостта от срещата с много нови, прекрасни, вдъхновяващи хора и преоткриването на други. Изобщо нямам намерение да изброявам, че със сигурност ще пропусна някой. Обаче се радвам, че те оставят диря в живота ми… дано и аз оставя в техните! И хич не знам каква снимка да сложа, а за колаж нямам време, че нали ще стане утре. Затова сега ми хрумва да споделя отново любимите ангелски крилца, подарък от моят ангел – американката, която срещнах в Ribadiso в онзи ден, в който наистина изстрадах Пътя!

Скапана, едва влачеща се още на третия километър от прехода, с ниско кръвно, недояла, недоспала, не-до-кафе-пила, осъзнавах, че денят ще е мнооого тежък. И бях права. Роси още ми се сърди и има основание, изкарах й акъла от притеснение, продължава да ме плаши, че ще се оплаче на майка ми от мен… ма на нейно място и аз така щях да направя. Едва се довлякох до десетия километър. После се пооправиха нещата. Спах на една дървена пейка за сиеста и да посъбера сили. Срещнах отново Анна, моята приятелка унгарка, с която уж си бяхме взели довиждане. Пихме кафе в едно адски симпатично алберге. Решихме, че ще приключим с преход 25 км, за по-разумно. Аз все още се влачех и тя дръпна пред мен, за да се настани.  В последните два километра на всяка крачка си мислех „не мога повече“, после си казвах „нямаш избор, стягай се“… и така се дотътрих.

Застанала на рецепцията казах, че приятелката ми от Унгария трябва да е дошла скоро. Американката, с руса до почти бяла дълга коса на опашка, седеше до мен. Каза ми, че знае кое е момичето, помоли рецепционистката да ми даде съседно легло. Видя ме, че съм ни жива, ни умряла, но адски щастлива, че съм на това прекрасно място и че стигнах. Каза ми, че съм направила добър избор (и да определено не сгреш), че тук ще си отдъхна наистина, че ще се презаредя до реката, че ще усетя себе си. Когато ме настани извади таи безопасна игла и ми я подари с думите „тези крила ще те пазят по пътя до Сантяго“. Не оставаше много, 40км някъде, но в точно в този момент, точно тази блага жена, тя беше моят истински ангел … и аз просто се хвърлих да я прегърна и да й благодаря. Невероятна жена, специална, поне за мен и завинаги.

Пазя си крилата, нося си ги във важни моменти. Скъпи са ми, като най-големия диамант на света и отгоре.

А ето на това вълшебно място се сдобих с тях.

И това е само един от многото ЧОВЕЦИ, с които изминалите дни ме срещнаха. Разпознавайте се;)