18 от 2018: Да се дипломираш на рождения си ден

Започнатото трябва да се завърши… независимо колко време ще отнеме това! Кой може да се похвали, че се е дипломирал на рождения си ден, м?!

Днес е 8 декември! Честит празник студенти! Честит празник и на мен 🙂

Така се случи, че 2018 година се оказа моята много учебна година. Общо взето това е един от трите й основни символа (за другите два ще ви разкажа по-късно). Още ми гърми главата от учене, а до празниците ми предстои да взема 3 изпита, да посетя 3 лекции и да подготвя един стаж. И друго нещо, ама да даде Господ първо да стане и тогава ще го обява.

Този септември най-после се дипломирах. Защо най-после ли? Отне ми 15 години. И не защото съм несериозна, а защото съм крива, емоционална, мързелива и отлагаща. Да, да, всичко това на куп и да, много добре си го знам. Нали знаете за онези моменти, в които си казваш „хайде друг път“, „има време“, „ще го направя и това някога“ и т.н. В този случай положението беше „аз никога няма да го завърша това образование, нищо че съм семестриално приключила; ако трябва друго ще изкарам, ама с това съм край“. Е, знаете приказката „никога не казвай никога“. Тя съдбата обича да раздава шамари на тези, много убедените.

Още 2016 г. в главата взе да ми узрява идеята, че нещата трябва да се довършват. Животът ми ме поведе в посока етнология по не една и две причини. Накрая, след голям шамар и замисляне, че здравето ни е най-важно, си казах време е. И те така, докато се дипломирах… на рождения си ден.

А дипломирането си беше страхотна емоция. Първо, оттърсил си се от голямото напрежение, че си си предал дипломната работа. Второ, вече си получил рецензията си, която е страшно яка, в моя случай. Ама си си я получил не къде да е, ами в проливен дъжд, скрит под едно дърво някъде из Бистрица, връщащ се от планински тренировъчен преход с майка си и подскачал цял ден кога ще дойде заветният мейл. Трето, доволен си от свършената работа (то със 186 страници общо с приложенията си беше ехееее, кеф; не за друго ами аз не мога да пиша обширно, все гледам да съм кратка, обратно на говоренето). Четвърто, имаш рожден ден и всички знаят за това.

Знам, че е изглеждало доста абсурдно да се явя с плик от Била с покупки, кутия с вино и роза … в 9,30ч сутринта. При това целият исторически факултет имаше магистърски защити и бакалавърски изпити. Съответно коридорите се пръскаха по шевовете от хора. Пък аз (пияницата 🙂 ) се нося от ранни доби с големи количества алкохол. После така се носех и по улиците, та срещнах Милена Цанкова, подпряхме се на един приятен дувар и си пивнахме по още едно винце… то как да ми откаже човек в такъв момент.

Защитихме, все с шестици. Ми добри сме, и скромни. Забавлявахме се. Залата беше пълна с позитивна енергия, частично притеснени, но усмихнати, студенти. Поздравленията за рождения ден заваляха от 00,10ч нощта и не спряха няколко дни. И хора, емоцията беше неописуема. Изпитвах такова щастие, че мислех, че ще се пръсна. Толкова много любов, радост, не мога да го опиша с думи. Помня, че с Нелката седяхме в близкото до университета заведение, а аз не се побирах в кожата си от адреналина. Беше изключително изживяване. Не знам какво е да се дипломираш ей така спокойно и човешки. За мен, в този момент, това беше връщане към себе си, беше изпълнена мисия, завършена мисия. При това в деня, в който навършвах 39 години и започвах 40-тата. Много, ама много се гордея със себе си и благодаря на всички, които ми помогнаха.

А за отлагането с 15 години не съжалявам изобщо. Даже съм сигурна, че така е трябвало да стане. Да се върнеш след толкова време в същата специалност ти дава различен поглед, има база за сравнение, но освен това имаш ясната цел и амбиция в главата си. Да се върнеш означава, че наистина искаш да си там. Да се върне означава, че влагаш сърцето си в това, което правиш. Изпитах огромно удоволствие да уча отново, грешка – изпитвам го и в момента, всеки ден и въпреки стреса.Срещнах страхотни нови колеги, които обикнах, които ме вдъхновяват, всеки по своя си начин, с които заедно си давахме кураж, идеи, книги, ритници като се размрънкаме 🙂

А дипломната работа!!! Тя нямаше да се случи, ако в изследването ми не бяха се включили десетки родители и деца от ансамбъл „Пламъче“. Имам щастието с тях да споделяме общи интереси, страсти, мечти, труд, пот и усмивки. Заедно сме едно голямо семейство и това не го казвам аз, а те, в анкетите, които попълниха, в разговорите, които проведохме, в ежедневните ни контакти. Ще се повторя, но се гордея с всеки един от тяхи благодаря на Онзи горе, че ни срещна и събра.

Днес, като магистър в специалност „Етнология и културна антропология“ затворих една страница и отварям следваща.  Най-после! Никога не е късно да приключиш започнатото, понякога дори е по-добре така. Вярвам в това и съм доволна, че нещата се случиха точно в този ред.

А вие какво трябва да завършите?