18 от 2018: след фокуса

След такива дни, когато всичко е приключило, когато целта е достигната, когато спреш след пресичане на финала, тогава идва един много особен момент. Тогава задъхан заставаш пред успеха, пред шестицата, пред медала и наградата. И ти остава какво… да поемеш дълбоко въздух и да се огледаш. И в оглеждането е истината.

Днес официално преминах кандидатдокторантските  изпити. Затворих една страница, предстои да отворя следващата. И това се случи много пъти тази година. Не само с ученето, но най-вече с него. Беше и продължава да бъде предизвикателство, изискващо отдаденост не само на сърце, мозък, но и време. Много време!

След такива дни, когато спираш след седмици и месеци на фокусиране в целта, на опит за оцеляване в забързаното ежедневие, в което трябва да вкараш още една тежка задача без другите да страдат (поне не много), ти просто не знаеш какво да направиш и как да продължиш. След първия кандидатдокторантски изпит, този по специалността, нямах сили да се зарадвам. Сега успяхме, всички ние четири момичета, завършили преди три месеца, но амбицирани да продължим напред.

А то, спирането, те кара да махнеш капаците и да видиш отново света. Свят, в който хората те подкрепят, но в техният живот също се случват важни неща. Пред тези хора, приятели и близки, че даже и детето, аз съм виновна. Виновна съм, защото им дължа време, защото им дължа среща, разговор, подкрепа. Старая се да е така, но напоследък физически не усявам. И дължа огромно извинение!

Съжалявам, ако някой се е почувствал пренебрегнат и незачетен. Не е нарочно. Моето сърце си е все така пълно, въпреки че не го показвам. Душа ми е все така с вас. Дано го разбирате!

В такива дни ти олеква. Знаеш, че е време за почивка. Знаеш, че трябва да се подредиш отново … за следващия фокус, за живота наоколо, за човеците край теб. А препродреждането е процес. При това доста приятен. Той те кара да преосмислиш приоритетите, да видиш важните неща, да оцениш непреходно най-важните.

Не съм човек на клишетата и рамките. Стремя се да не попадам в стереотипи, да не забързвам и отчуждавам себе си от света си (защото всеки гради своя свят, пуска взаимоотношения, емоции и мечти в него). И все пак, дори аз понякога се филмирам здраво. Е, тази кампания по докторантския прием беше точно това. Осъзнаването, че физически не можеш да успееш, а ти се иска. Стресът колко много знаеш и това води до осъзнаването колко безкрайно повече не знаеш.  На всичкото отгоре всички ти казват, че ще се справиш, че вярват в теб (което наистина е супер), а ти в ужас си мислиш, че това просто няма как да стане. Е, стана! Но докато бързаш и се самоутищожаваш от стрес, забравяш да се насладиш на онова, което ти се случва.

Аз наистина забравих. Тогава доц. Вихра Баева ми каза, че няма такъв човек, който да знае всичко и че трябва да се насладя на онова, което чета. Благодарна съм й много. Това помогна на фокуса, на подредбата на знанията, на спокойствието.

И пак се връщам към хората, без тях накъде? Без вярата в тях и тяхната вяра в теб мечтите са наполовина по-трудни за реализация.

В такива дни мислите се реят неконтролируемо. Но е хубаво! Важно е да има такива дни!

PS. Пост от вчера няма поради извънредни ситуации. Утре ще ви разкажа за други две важни неща. Днес … просто е от онези дни! Споделете за вашите такива