За телевизията ми беше думата

Помните ли как чакахме да започне телевизията? И то с трепет чакахме, за да си гледаме детското, което продължаваше около час. Пък после, ако Сънчо си струваше, и за него се вреждахме. Прибирахме се по къщите, след като се бяхме наиграли здраво навън или в коридора между апартаментите /където ставаше ужасно течение, ние ходехме боси по цимента и се чудехме що ни се карат големите/. Да се разотидеш да си изгледаш детското и после обратно навън, щото тя телевизията беше за големи и беше скучна. Освен в събота и неделя, когато имаше повечко анимация. Пък като започнеше „Милион и едно желание“… леле беше празник, поне у нас де.

А помните ли Семейство Флинтстоун? Ние им казвахме дълго Флинкстон 🙂 Майка ми ни караше да си подреждаме стаята и ако не сме готови докато започнат да го дават, никакво гледане. Ние със сестра ми, особено в лошото време, се затваряхме и падаше голямо пререждане на шкафове, естествено повече игра и мързел, отколкото да свършим нещо. И последните десет минути, малееее торпеда, цялата стая се облизваше и сядахме доволно пред телевизора, в хола. То, щото тогава имахме само един вкъщи, като всички! И Пинко обичахме. Беше като глътка въздух в тая скучна „Всяка неделя“, дето големите я гледаха всеки път като отидехме при дядо ми на гости, което всъщност беше ама наистиниа почти всяка неделя 🙂

И понеже телевизорът дълго беше един, горкият ми баща се принуди да гледа латино сапунка с нас трите. Ми модерни бяха. За онези с Освалдо Риос говоря 🙂 Тя и Робинята Изаура беше много модерна, ама щото първа по рода си нали. Пък аз бях първи клас и много не разбирах що всички се прехласват. Ама в училище играехме на Робинята Изаура. Всички бяха Изаури, пък аз – Малвина. Това щото Изаура беше кривогледа и ми беше грозна. Пък Малвина взе, че изгоря в някакъв пожар и аз трябваше да си измислям нов герой, ма не помня какво да съм била. Женоария?! Но това се случваше само в онези междучасия, когато не можехме да играем навън на замръзванка – момчета срещу момичета. Голямо гонене падаше. И се хващахме за чавдарските връзки. До де си имахме връзки, все така правехме, даже и в четвърти клас – с пионерските. Аз ги харесвах, бяха много удобни за дъвчене като ти е скучно и лесно стигаш бягащия, щото тя връзката се обръщаше и се ветрееше отзад. Друго си е да се обесиш на нея. Обаче как мразех престилките и плисираните поли, и белите ризи. Айде, с ризите някак се спогодихме, ама с плисираните поли и до днес не мелим. Бляк!

Та, за телевизията ми беше думата. А помните ли, че дистанционното на телевизора беше обикновено най-прецакания в семейството. Ние имахме 8 канала, ама не бяха запълнени всичките де! И се сменяха от един панел отстрани на телевизора. И всеки път ставаш и се разкарваш. След време като пуснаха TV5 и CNN понапълнихме каналите. Умирах си да гледам френска телевизия. То нали нищо не й разбирах и карах на картинки и въображение, та много интересни неща даваха 🙂 CNN ми беше скучен. И от него нищо не разбирах, щото и малкото думи дето хващах, касаеха финансовите пазари в Азия. Пък тази тема беше крайно безинтересна за предтийнеджърския ми период в ранната демокрация. То всъщност и сега не ми е особено по сърце, ама понякога от обща култура попрочитам нещо.

Пък имахме и видео, баща ми го донесе баш в зората на Прехода, в една от отпуските, когато си беше дошъл от руско. И понеже леля ми и чичо ми също имаха видео, аз си мислех, че всички си имат. Та, отне ми време да схвана защо момчетата от етажа, пък и от блока, носеха разни видеокасети с екшъни, за да гледаме дружно. Ми, руса бях, бе. Обаче съм изгледала всичко що имаше с Жан Клод Ван Дам и сие, Джеки Чан в Хонг-конгския му период и каквото се сетите за нинджи. И това на ония касети, дето бяха дублирани от един единствен човек. Доста нелепо беше да гледаш Долф Лундгрен как се заканва на някого, а един равен женски глас излиза от устата му. Ма такива бяха времената :)Видеотеките още не ги бяха измислили дори.

Пак благодарение на тези филми си отнесох наказание на спортния лагер в трети клас. Бях единственото момиче, което остана да си догледа екшъна и боя с момчетиите. Треньорката ни чакаше много след вечерния час. Та на сутринта … е изкарахме една ранна тренировка, преди всички. Юлия и тя, барабар Петко с мъжете. Ма това, щото нали съм си обучена, че филма трябва да се изгледа бе, че касетската ще свърши и тоз детя е донесъл отнякъде, ще си я отнесе. Нека ми е.

Та, за телевизията ми беше думата. Помните ли, че имаше „Панорама“ и „По света и у нас“. Много скучни предавания, ужас! Не разбирах защо всички възрастни се прехласваха толкова и държаха да ги гледат. Даже и на вечеря, пуу. А в петъците, май, имаше новини на руски и руски филм, обикновено военен. Много се радвам, че нашите ми ги спестяваха. Помня, че имах съученици, които ги караха да гледат тез безинтересности. Пък аз бях гъзарка. На мен тате ми даваше да гледам с него „Студио Х“, с детективските филми. Направо не можеше да се говори с мен, надувка. Ама така де, хем си гледал нещо, дето другите не го и знаят, хем са те оставили да не спиш до късно. Пък това обикновено беше и края на програмата и телевизията свършваше. Всъщност сега осъзнавам откъде идва афинитета на детето към криминалните сериали, които и тя следи от най-ранна възраст. Чак сега ми светна 🙂

И защо ви пиша всичко това – идея си нямам!
Има ли поука – ми, не!

Просто снощи заспивах с тези спомени. Спомени за едно щастливо детство. Като Вашето, предполагам.

Диалози на 5

Снощи в залата, разговор с 5-годишни. Задачата е всеки да си вземе постелка и да дойде да му дам раничката, за да се преоблече след репетиции.

– Како Юле, пък на мен Борето ми даде постелка, – казва ми eдно момиченце с усмивка.
– Како Юле, и на мен Борето ми даде постелка, – казва второ.
– Браво, Боре, точно така се прави! – Насърчавам и аз.

Около минута по-късно…
– Боре, ела да седнеш тук до мен, ако искаш, – чува се звънливо момичешко гласче някъде из залата 🙂

PS. Кавалерството винаги ще е на мода, колкото и да се променяме в поколенията 🙂

Моята Силистра

Моята Силистра е различна – топла, гостоприемна и по детски завладяващо красива. Тя е слънце, лято и ваканция… е от време на време и Коледа. Тя е вкусната бабина манджа, преяждане с кайсии и малини. Тя е гоненица, колело, игра на ръбче, чупещо доматите в дворовете. Тя е басейн до реката в голямата жега, лежерно висене по кафенета и дори сутрешен джогинг за добра форма и визия. Тя е всичко онова, което милите детски, че и тийнейджърски, спомени са превърнали в любов.

Силистра беше нашето бягство от Софийското ежедневие. Докато приятелите ни ги изпращаха на село, ние със сестра ми бивахме командировани там и това страшно ни харесваше. Като ученички брояхме дните до ваканцията, за да можем да заминем. Знаехме, че ни чака поредното незабравимо и пълно с емоции лято. И не ни тежеше да се прибираме в 12ч за обяд и в ранния вечерен час 22.00 или 22.30ч, когато всъщност всички други излизаха… ееххх пусто да остане.

Ама слушахме, какво да правим! Баба ми имаше уникално добър и работещ метод за сплашване „ако не ви харесват моите условия, навивам телефона на баща ви и да си ви прибира“. Така казваше тя, а ние знаехме, че едно обаждане по черния телефон с шайба ни дели от спукване на работата или рахата в случая. Та примирявахме се, макар и с постоянни опити за протест, стачки и други нехващащи декиш дейности. Божеее, каква победа беше пускането ни на дискотека… до 1ч през нощта. Един, един, кой ти го дава 😀

Преди 12 години обаче приказката свърши. Баба ми и дядо ми си отидоха за няколко месеца. След погребението на баба Цеца събрахме най-ценните спомени, натоварихме колата и заключихме къщата. Тя вече не беше дом. Остана празна и тиха. Затворихме вратата, а с нея и цяла една епоха.

Мина много време, преди отново да помисля да се върна. Всъщност трябваше да се преборя мисълта, че няма при кого да се върна. Няма кой да те посрещне, да те залее с поток от излишна информация на висок и емоционален тон (нали ви е ясно на кого приличам 🙂 ). Няма кой да се суети около теб до втръсване. Няма дори къде да почукаш, защото и къща вече си нямахме. И така до преди два дни.

Пътуването ни се случи набързо, почти без планиране. Майка ми можеше да отиде сама, но някак усещах, че е време да се срещна отново с моята Силистра. Тръгнах с радост, примесена с мъничко страх и огромна порция спомени. Не знаех какво да очаквам или по-скоро не очаквах нищо конкретно.

Градът беше едновременно различен и същият. Видях го обновен, но на места и изоставен. Любимата ми Дунавска градина е като чисто нова, зелена, свежа и сякаш пременена (в последните ми спомени беше по-тъжна и забравена). На мястото на старото магазинче, от което купувах мляко в стъклени буркани, се мъдри съвременна офис сграда. Хотелът, в който ни приеха с кучето, е част от бизнес център, който ми е напълно непознат. Стъпки напред, животът си върви.

Моята Силистра обаче също си беше там. С шума на реката, която мога да съзерцавам с часове. С разкопките, които са мълчаливи свидетели на безброй човешки истории.

Там е познатият площад, със същите онези пейки, до които едва се дореждахме в тежка конкуренция с пенсионерите. Битката за най-клюкарското място на центъра 🙂 коствала ми веднъж сядане не върху една, а върху цели две дъвки, симетрично разположени на късите ми лилави панталонки. Помня, че едва се прибрах и карах един приятел да върви зад мен, че да не се вижда как се бях разкрасила.

Там е и крепостта, с пътеката на здравето, по която се правехме на велики спортисти. Открих дори мястото, на което се качвахме на крепостната стена и после се пренасяхме в друго място и време. Там, откъдето се извисявахме над града.

Пак там и до днес гларусите си гнездят върху покрива на „новата“ банка, докато „старата“ зад нея съхранява историята на града. Пих ранното си сутрешно кафе на това място, на което толкова десетки пъти сме висяли и сме играли на какво ли не.

Гледах отново към съседните хълмове, които толкова разпалваха детското ми въображение. Там е Румъния – някога далечна и недостижима, защото си нямах паспорт, с който да премина границата. Днес е просто на една ръка разстояние, което пак не прекосих…

Вървях по отдавна забравени улици и се усмихвах. Беше ми топло и уютно. Чак сега забелязах, че на къщата, в която живееше Мариела, има някакъв барелеф или както там се нарича.

Стоях и гледах минало и настояще в среща. И се усмихвах. И не ми се тръгваше. Може би, да принадлежиш някъде е непреходно състояние. Поне аз така го усетих. И се чувствах предимно щастлива.

Пътуването към моята Силистра отне цели 12 години, но пристигнах. А тя ми каза „добре дошла“, посрещна ме и ме прегърна. Това не може да се опише със снимки. То просто се чувства и се обича.

Е, върнах се!

 

Богатство от Човеци

Често обичам да казвам, че може да нямам много, но съм благословена и богата на приятели и Човеци в живота си. Господ е събирач!

Приятелите ми са безценни. Имам си второ, че даже и трето-ансамблово семейство. Хора, които са до мен в добро и зло. Хора, които често дори не подозират колко имам нужда от тях, но се появяват в точния момент. Хора, които знаят колко ги обичам и колко ценя тяхната обич. Но не за приятелите ми е думата днес. Те си знаят и без този пост.

В шантавото си ежедневие се сблъсквам с много истински Човеци. Те просто подават ръка, защото така разбират нещата, така им е правилно просто. Например напълно непознати полицаи, които паркират пред останалата ти без ток кола и отцепват движението, за да я избутат… в час пик. И дори си тръгват, без да успееш да се обърнеш и да им кажеш благодаря! О да, има такива Човеци.

Има и други, които познаваш само виртуално, но наистина можеш да наречеш приятели. Те изпращат реални пари на човек, който също познаваш само виртуално, за да може да плати реална сметка в клиника за починало животно. И всичко това, само защото искрено си призовал за помощ. А този – другият, помолилият Човек, пък е отдал цялото си време, енергия и средства, за да спасява едни безкрайно свестни, но обявени за страшилища, същества и се опитва да докаже на обществото ни колко много греши в предразсъдъците си. И пак този другият беше помолил за първи път, засега и последен за помощ. И заслужаваше да му се протегне ръка. Напълно непознати Човеци създадоха мост между две държави, за да случат нещо позитивно и важно; за да повярват, че има смисъл в това да действаш със сърце и душа.

Или пък куче донася плик с новородени котета в краката на стопанина си. И понеже той е Човек ги прибира, но няма как да остане до тях. За няколко истерични часа търси храна, сигурен подслон и знания как да се справи. Прибрах ги и ги гледах почти 24 часа, защото имаше друг Човек, който да ме пусне в отпуск от работа, за да бъда майка-котка (както каза Мони). За това почти денонощие още десетки други Човеци търсеха майка-кърмачка докато бебетата бавно си отиваха. И успяха! Един голям Човек се обади, че ще ги вземе, защото две котки просто родили в двора му и така и така гледа бебета… какво друго да прави, друг избор няма. (Това е най-кратката история за появата на онзи ненормалник, дето ми вади душата с памук, Франк!)

Или пък напълно непозната се съгласява да гледа за Нова година кучето на друга непозната. Единствените общи неща тогава между тях бяха фактът, че са ми приятелки и това, че са Човеци – не само в ситуацията, ами по принцип в живота.

Или пък, когато си безкрайно стресиран от махането на сливиците на детето, а един лекар точно преди операцията ти е обяснил как то ще стане алергично и куп други нерелавинтни към момента на хоспитализация неща. Когато навън е -25 градусов сибилски студ, а вас ви изписват и таткото на път за болницата получава бонус автомобил кацнал на багажника. Когато си на предела на силите и страховете дали си взел правилното решение. Тогава Господ ти изпраща точно онзи таксиметров шофьор, с който две седмици по-рано сте се возили и обсъждали еднакво големите си щерки. Онзи Човек, който разказвайки собствената си история с боледуване и сливици ти казва, че си направила най-доброто за детето си и ти дава не лъч, а пътека светлина, за да намериш отново увереността си. Човек, който ти подава ръка в най-подходящия момент. Няколко дни по-късно детето ти споделя „благодаря ти мамо, че ми извадихте сливиците, вече мога да дишам“. Десет години след това продължава да е най-правилното.

Или пък, когато докторите от Бърза помощ ти съобщават, че баща ти всъщност е получил инсулт и затова е паднал, а ти трябва бързо да намериш четирима-петима яки мъже, които да го пренесат цели три етажа. Двамата приятели, които веднага зарязаха всичко, за да дойдат, си знаят колко съм им благодарна и колко дълго време общувах пълноценно единствено с тях след случката – като съзаклятници, знаещите какво наистина ни се стовари. Но двама са крайно недостатъчно, а другите бяха по-далече. Затова просто слязох пред блока и видях още двама напълно непознати Човеци, пиещи бира. Скочиха моментално и буквално се изгърбиха с нас. Исках да им купя поне по още една бира за благодарност, а те просто ме изпратиха да тичам към болницата.

Такива ми ти случки. Има още много от тях. Мога да изреждам десетки. Сигурна съм, че и всеки един вас ги има. Добрината на Човеците е онази сила, която те превежда през препятствия, през дните, през щастливите и ужасни моменти. Може да не си харесваме държавата, управниците и куп други ежедневности, но докато имаме Човеците в света си, ще я има и Вярата, и Надеждата, и Любовта.

И както често обичам да казвам, може да нямам много, но съм благословена и богата на приятели и Човеци в живота си. Господ е събирач!

I am a legal alien … in UK

Или моите първи впечатления от тази тотално странна и различна държава, разположена на мъгливия Албион (не че съм видяла мъгла досега де).

Лондон никога не ми е бил целева туристическа дестинация и няма да ви кажа що, щото не знам. Та беше ясно, че за да го видя, трябва някой да ми тегли един ритник по задника и да ме прати там… ъъъ тук.

Пътувала съм доста из близката и далечна Европа, но някак си никога не съм я чувствала чак толкова различна от нашата собствена култура и стил на живот. Да, понякога е прекалено подредено (… и чисто), понякога религията е различна, хората – специфични. Нищо не ми е било чуждо; по логиката „еми и там живеят хора, като навсякъде“.

Обаче кой да очаква, че Великобритания ще ме вкара в тотално различно измерение!

Естествено още от летището към хотела изпитах ужаса на обратното шофиране. Хем знам, че е така. Честно ви казвам, през цялото време имах усещането, че някой ще се нацепи в нас. Побърках се да бия спирачки. Особено пък при вида на кола, правеща ляв завой или десен (не съм сигурна, за оня дългия иде реч, дето ти идва отникъде и ти пресича пътя :)). И снощи така, вървя си по тротоара и изведнъж зад гърба ми се появява някакъв червен голям и двуетажен, който се представя за автобус. Ти го чакаш отпред, оно ти иде изотзад. А?! Готино! Няма такъв стрес… баси. И това е във всеки момент на улицата. И не ми обяснявайте, че се свиква, нямам това време тук. Пък таксиджията, който ни закара до центъра и ни върна, се казваше Али от Флоренция, дето не знае и дума италиански. Ма кой ти брои, тука е UK, всичко живо се е насъбрало.

И даже ни излъгаха с таксито. Хванахме си копърка от легалната стоянка. Аха! Че и на някакъв натурален англичанин приличаше. Пък и бакшиш от 4 паунда си поиска, за да ми издаде бележка. С грешна година в датата, ма кой ти брои, пак.

А стоянката си беше за black taxi, онази истинската, дето нашия човек в Лондон каза, че е истинска. На нея пък ни спряха двама служители от летището, да ни питат накъде отиваме. След което просто ни заговориха на български. Та първият ни сблъсък с британците всъщност беше със свои. Щото и те са тук навсякъде. Усеща се още от самолета. Не че е нещо лошо, напротив.

Всъщност точно в момента май не се намирам точно в Лондон. Поне не в онзи, който всички туристи считат за Лондон. В предградие съм, ама богаташко… не като в Париж – в гетото. И всичко е еднакво, верно не е лошо, ма просто копи-пейст. Даже снощи пътуваме из един квартал и аз гордо заявявам „ааа ние вчера минахме оттук“, пък Пламен – колегата каза, че съм в тотална грешка, не сме били и наблизо. Ми всичко е еднакво бе.

А тока? М?! Като си влязох в стаята веднага погледнах мивката и кранчетата. Слава богу, нормален стандарт, няма да режа пластмасови бутилки, за да си смесвам водата. И много се зарадвах. Докато не погледнах контактите. Ма много съм проста! Хем знам, че са на някакъв различен режим, хем имам адаптер, хем дори не ми хрумна да го взема. И кво сега – батерията на телефона ми пада, пък на лаптопа няма съвсем? Добре че си знам да питам, та да ми дадат от рецепция. Че и депозит не ми взеха, а на румънката й поискаха пет паунда. Бонус 😉

Обаче изпитвам огромно удоволствие да ги слушам как говорят. Обожавам го тоя език, с това толкова бритиш звучене – богат, нежен, приятен. Страхотно усещане. Не си спирам телевизията в стаята. И не спирам да си говоря с хората навън. Пък и всички ме разбират 🙂 Внимавам с приказките и на български и на английски.

На фона на всичко казано до тук, да ви призная честно, никак не бях ентусиазирана да слизам да разглеждам града след дългия конферентен ден. Ама ако не ида, няма да съм аз. По време на пътуването градът определено започна да се променя драстично пред очите ми. И когато Али ни достави пред Биг Бен, направо се хипнотизирах. Стана 9ч и той започна да бие. След този момент нищо вече не беше същото. Просто дишах, гледах и попипавх. Културата на силната империлиастична Великобритания, наследството, малките детайли, Темза, неработещия London Eye, миксът от всякакви хора около нас, баровете, летящите навсякъде типични автобуси… Има някаква магия в този консерватизъм, смесен елегантно с ежедневието. Има и някаква капчица аристократизъм. Дори в поведението на натуралните британци, като нашия човек Клайв.

Тотално различна вселена. Хареса ми. Ще й дам шанс на тази Британия.
Пък ще видим!

PS. И много важно уточнение, в страхотна компания съм, което всъщност прави изживяването наистина приятно.

PSS. Голям джаз, нямам думи 🙂

Диалози с внуче

Бобето, на 4 години и половина, си има разговор с дядо си и е силно загрижен за неговото добруване там горе. Вчера някак си усети, че сме били на гробища и е обсъждал темата с майка си. Вечерта получих следното обаждане:

– Лельо Юле, Боян има поръчение към теб, дано да можеш да го изпълниш.

– Какво е поръчението?

– Другият път, като сънуваш дядо Краси, да го попиташ дали му е харесала тортата (която му бяхме занесли същия ден).

Имаме и още една поръчка, другия път да занесем баничка със сирене.

–––

По-късно вечерта Бобето е свързал две и две, та отишъл при майка си притеснен, че дядо му е на небето „ама там летят самолетите, дядо трябва да внимава някой да не го блъсне“. Дядо си е дядо, дори и сред звездите 🙂

PS. Изминаха 20 дни, откакто баща ми се пресели в по-добрия свят. Нека почива душата му в мир!!!

Без пози

Понеже е лято, е време за много емоции навън, за малко време пред компютъра и още по-малко … за блога. Та спонтанно реших да споделя две от най-смешните снимки, правени ми напоследък 🙂 Защото животът не е за позиране, той е за живеене … всеки ден!

 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 

Да си купиш нова рокля, щото ти се е скъсал ципа на панталона … и да се преоблечеш на улицата. И си ходиш розов, по униформено бяло бельо и маратонки (щот ние в ансамбъла си имаме унифермено бельо за концерти ПЪК) 🙂 И тъкмо си мислиш, че не може да стане по-зле, когато Ивайло ти виква, идвайте на репетиция, вземете само колани и обувки. Та нахлузваш скарпинките и откриваш, че наличието на безопасна игла връз с сутиена е най-доброто, което си могъл да сътвориш. Не за друго, просто се налага да си спасяваш деколтето. Защото като си има нова рокля човек, той никога не знае как точно ще се държи деколтето му на първа и втора комбинация на копаница и дали нещо няма да изпадне от него.

Ами да изгориш на панталонки, за да се сдобиеш с червени 3/4 чорапи? Безценно! Който си няма акъл … си има червени чорапи 🙂

И в размисли и страсти как позьорството ми е станало толкова чуждо, започнах да се присещам за още толкова снимки, които искам да споделя. Защото са снимки идиотки, или снимки не-разбрах-кога-го-хвана-това, или снимки да-искаше-да-ме-снимаш-така-нямаше-да-стане. Изобщо снимки от съвсем, съвсем истинския живот. Без поза! Без подготова! Без режисура! Безценни!!!

Като тази, за която ще цитирам само:

Ivailo Parvanov: Попчева Монро от Бразилско-Мексикански произход

Julia Popcheva: Хахаха, с големите бълдъри хахахаха

Или почти същата като вид

Не, не отивам до тоалетната 🙂 Това е тефтерчето за нанасяне на оценки от уважаемото жури… демек моя милост!

А тук откривам удоволствието от спалния чувал, защото съм за първи път на палатка, без да подозирам, че по-късно през деня един кон ще положи глава в скута ми, да го галя.

Което като изненада почти граничеше с вперения ми в тази снимка поглед.

Отне ми време да схвана кой всъщност се облича 🙂

Пък той бил този същия, дето тук се преоблича и намества презрамки, с телефон в едната ръка и пазарска чанта в другата (сигурно вътре е стария панталон)

Същият маскиран индивид, който причинява средни космени повреди връз съратниците си

Прави се на фотограф …

… незнайно защо се плези, докато яде сладолед …

… след което се мръщи …

… щото е цар на странните физиономии.

 

Но същият тоя човек е цар на удоволствието от малките неща … и бира … и натръгнати до никъде чорапи под сукмана … и премрежен от удоволствие поглед.

 

Е, може животът да не е песен и да не е лесен, ама поне е адски интересен (бе хораааа)! И ви го споделям без пози 🙂

Enjoy life!

PS. Фотографи на тази разкошотия са Жени и Жени, Софи, Антонио, Маги, Ани и Наско 🙂

Неделно-летни битовизми

Има нещо сюрреалистично в спокойствието на неделния следобед. Тишината е обгърнала всичко. Слънцето леко напича, типично като за първите дни на юни. Слънце, жадувано от всички, след два месеца почти непрестанни дъждове. Огромният разлистен орех в съседния двор леко полюшва листа и шумоли като тиха моминска песен. Дори строежът на отсрешния тротоар е замлъкнал. Само някой преминаващ автомобил напомня, че динамиката на живота съществува.

Сякаш цялата природа е заспала следобеден сън, а хората взимат пример от нея. Няма глъчка и забързани стъпки. Само тишина. И в тази тишина аз пия кафе и чувам изстиващия след готвене котлон. Ароматът на бъз, който съхне на терасата, се смесва с уханието на свежи подправки, за да ми напомни още веднъж, че все пак е лято … или почти.

Обожавам тези моменти. Моменти на пълно спокойствие. Моменти, когато оставаш насаме с мислите си. Моменти, в които мислите стават само позитивни. Моменти, в които имаш време да спреш, да се огледаш и да се порадваш на това, което си, на това, което имаш – в пряк и предимно преносен смисъл. Моменти, в които се усещаш жив и истински щастлив (най-малкото, защото можеш да си позволиш такива моменти). Мигове безвремие – безценно безвремие! И удоволствие да си бъдеш у дома.

Имам странното усещане, че съм някъде на село. Някъде, където няма излизеш стрес. Някъде, където няма забързани сърдити хора. Някъде, където душата ти може да докосне енергиите на природата. А само на 15 минути пеша от тук се намира сърцето на града; на столичния град. Сърце, което кипи; сърце, в което времето не може да си позволи да спре, дори в неделя следобед. Хем си тук, хем си там … на терасата между два свята. Казвам ви, има нещо сюрреалистично 🙂

Back!

He heard a car driving by. His heart was beating like a drum. All these days he was expecting this very minute to come. He had forgotten how to eat with pleasure, how to dream, how to smile.

But at that moment he felt the happiness. She was back home!

PS. Part of DP Challenge „Fifty“

Диалози 5 – с Виктор

– Може ли да питам нещо? – пита Вики, който е на 6 г.
– Кажи, Вики.
– Приятелите прегръщат ли се?
– Да, Вики, прегръщат се.

И той ме прегърна през кръста, а аз го целунах по главата с нахлупената шапка 🙂

29.01.2014 г.
хижа Алеко