Category Archives: Бръщолевеници

Идеално!


Идеалните хора са по-скъпи от злато.
Те са скрито съкровище – ценно и свято.

Идеалните хора са красиви и смели.
За тях няма прегради, нерешими проблеми.

Те постигат целта си и после хукват след нова.
И успяват във всичко – със ум, сръчност и слово.

Идеалните хора са спокойни, щастливи;
те прощават когато, някой тихо рани ги.

Идеалните хора са приятели верни;
винаги усмихнати, свежи, но никога нервни.

Идеалните хора живеят там, в светлината…
някъде скрити между съня и мечтата!

Диалози 5


Сестра ми: Слагай сега захар.
Бобо: Ено, две, трррррррррри (почти се е научил да казва френско р)
С: Бъркай внимателно.
Б: Бъркам, бъркам, бъркам … фнимателно 🙂
С: Дай да сипем малко мляко.
Б: А мамо стана рррррозово. На какво ми мирише?
С: На ягодка.
Б: Не, на Панадол.

Сестра ми и племенника правят бисквитена торта с крем ягода. Аз бях просто неволен слушател 🙂

Среднощно въпросително


Дали хаосът има свои закони?
Енергии слива или
дели електрони?

Разпиляната сила пипалата ли пуска,
или само отслабва
далеч от болка,
във скука?

На въпроси сърцето дали отговаря?
Да усеща умее ли,
или просто …
мен държи цяла?

Светлинката във мрака дали трапчинка е само?
Или капка надежда,
породена от вяра?

И има ли смисъл всичко това да се знае?
Да разкриваме тайни закони?
Едва ли?

На Таня*


Без значение
от местоположение.
Тя в сърцата ни е на разположение.

Не е носталгията, самотата,
а вечната любов към планината.
Родната!

*Ти гониш!

Такава


Във тежки моменти – усмивка жарава,
в щастлива романтика – кисела драма,
ще кажете опак човек – и сте прави,
ала съдба – просто аз съм такава.

На живота шамарите често забравя,
и същите грешки все повтаря, не вдява,
неразумна, заплесната – чуйте се само,
как добре ме познавате – аз съм такава.

Със идея абсурдна, ще копае в скалата,
аргументи не чува, все си чупи главата,
да инат ще речете – то това си е слава,
но какво да се прави – ами наистина съм такава.

И сърдита, и гневна – че дори и дребнава,
Гръмогласна, крещяща, но пък злото забравя
На сърдечния ритъм тя света подчинява,
да вярно това е – но обичате ме такава.

Обичам …


… на слънцето топлите нежни лъчи,
и на снежно небе светлината,
и леден вятър, който щипе уши,
и на силен порой пелената.

Обичам …

… и ведро лице от усмивка огряно,
и малките тъжни сълзи във очите,
и спокойствието на детенце заспало,
и изгарящи чувства в гърдите.

Обичам …

… и на звучния, весел смях свободата
и бурния порив да тичам
и в огнен танц да сливам тяло с душата
и да обичам … обичам!

Птеродактилски мехлем за преяли стомаси


Не знам за вас, но за мен преяждането по празниците си е неотменна традиция, част от цялото така да се каже 🙂 И някак не знам защо, ама имам усещането, че имам доста съмишленици в това деяние. Обаче идва момент, в който организма вече крещи: „Ай стига бе, това да не ти е бездънна яма, искам почивка.“

И ей така, човек някак си е принуден да вземе мерки. Да ама едно птеродактилско все още се мъдри в хладилника, макар и вече обезкостено, и чака да бъде оползотворено. Ма то бива дояждане на голямата птица, бива … ама вече ни втърсна. Затова реших да направя любимата си супа от остатъци в хладилника 🙂

Ето и рецептата:

DSC_0322

За успешен резултат са ви необходими лук, морков, няколко картофа и фиде или поне част от тези продукти, пък винаги можете да добавите и още нещо изостанало в хладилника.

Аз лично задуших една глава много лют и резреваващ лук и един морков в малко олио. Добавих им една кана вряла вода – 1,700 л (толкова е максимума на нашата електрическа кана). Междувременно изрових като една сериозна пилешка наследница, демек кокошка, птеродактилското – пуешко месо измежду останалото заедно с него кисело зеле. Не за друго – просто не обичам зеле в супата. Накълцах преродактилското като заделих някоя и друга жилка за също перманентно преялия и търсещ още храна Хари. Еее, изтървах някое парченце зеле, както и някое парченце кестен от плънката, ама нищо де. Подсолих водата, добавих месото, няколко картофа нарязани на кубчета и шепа макарони-мидички. Последните бях отворила докато постех, за да си правя веган паста, пък и не открих фидето. Принципно трябваше да имаме такова, ма го нямаше на обичайното място. Нищо де и макарони вършат работа.

Супата стана малко тъмна, вероятно заради кестените, а и доста мазничка – все пак пуешкото месо не е като пилешкото. Зеленчуците и месото направиха чудесен бульон. Добавих само малко черен и червен пипер и шарена сол. Застроих с яйце и кисело мляко. Стана невероятен балсам за всички сетива – пъстра супичка за радост на окото, ароматна – за отпушеното ми, от рязането на ултралютия лук, обоняние, безкрайно вкусна – за небцето и лековита – за стомаха.

Става ужасно бързо и лесно! Нужни са ви само желание и добро настроение.

За сервирането мога да ви предложа няколко варианта, които ми хрумнаха в момента, в който черпака доближи паницата:

– със сирене, както направих аз – сипвате си вряла супа и надробявате в нея сиренцето, то леко се разтапя и става като каша;
– с кашкавал – нарязвате си го на кубчета и го слагате в купичка, заливате го с врялата супа; кубченцата се разтапят и става много приятно;
– с люта чушка или лют червен пипер – загрява дълготрайно и безотказно 🙂

Ами това е – бързо, лесно и вкусно! Гарантиран мехлем за преяли стомаси.

PS. И си пригответе няколко салфетки, че при загряването се отпушва носа 🙂

Завръщане


Случвало ли ви се е  да срещнете някой забравен приятел?

Хората често преминават  през живота ни. Влизат в него, изиграват своята роля и си отиват. Но понякога се завръщат. Понякога много хора изведнъж се завръщат. Дали е кръговрат? Дали сме се върнали на някаква изходна позиция? Дали сме допуснали отново същите грешки? Дали по спиралата нагоре сме еволюирали и сме готови да преоткрием тези нови стари приятели, да ги видим с други очи?

Или може би всичко е просто случайност?

Задавам си тези въпроси, без да съм сигурна, че искам да знам техните отговори.

Може би са знаци. А може би съм остаряла достатъчно много, за да ми се случва това – някой да се появи в живота ти, да си отиде или пък ти да си отидеш от него и пътищата ви отново да се пресекат.

Или може би всичко е просто случайност?

И ако е знак, то не би ли следвало да приемеш този приятел отново в своя свят? И защо би го направил или защо не? Претегляме ли, поглеждаме ли повече назад отколкото напред?! Не знам, сигурно за всеки е различно.

Или може би всичко е просто случайност?

Аз обаче се впечатлявам и замислям. Дали е знак или ми се иска да виждам такъв.

Една случайна среща тази вечер за мен не беше просто съвпадение на хора и места.

И да, задавам много въпроси. Отговори – нямам …

… защото в крайна сметка може би всичко е просто случайност.

Малки мечти


Хубаво нещо са мечтите, разни пъстри, емоционални, къде измислени, къде не съвсем. Мечтаем, за да избягаме от света си или за да го градим. Мечтаем за измислени и истински неща, за големи и малки идеали. Някои превръщаме в идеи, в амбиции и цели. Други скриваме в душата си да ни пазят от сиви краски и лоши настроения.

Изобщо, мечти всякакви 🙂

Аз пък обичам малките мечти.  Онези, които те чакат зад ъгъла. Онези, които носят усмивка просто, защото ги има, а не защото се сбъдват.

Мечтая да си движа ръката (ще стане скоро, знам, но пак си го мечтая). Чакам момента, в който ще мога да помахам с нея на приятел, който е на другия тротоар. А това е важна мечта в моя свят. Да, можеш просто да извикаш. Но съвсем друго е да подскочиш, да навириш един крайник нагоре и да го вееш в захлас от радост и да се разлееш в усмивка. Това си е неповторима гледка 🙂

Мечтая да мога да извеждам кучето на разходка. Дори си мечтая да ме дърпа със силата на едър рогат добитък. Мечтая да тичам с него или по-скоро след него, да проветрявам главата си след работа и да се презареждам като му гледам бесовете. Вероятно пододбни мисли върлуват също и из неговата главица, ососбено като я сложи с тъжен поглед в скута ми.

Мечтая за есенните дъждове, продължаващи цели дни. За жълтите и червени листа. За топъл чай и книга в леглото.

Мечтая за пухкав сняг, който скърца под апреските. За слънчев ден на морски бряг през февруари.

Мечтая за събуждане в ранна утрин без аларма…

…  и за лалета в ноемврийския студ…

… и за ароматни меденки в неделен следобед.

И за миялна машина мечтая, ама това вече е една голяма и сложна мечта 🙂

Обичам малките си мечти, защото са постижими; защото са ежедневни; защото са истински; просто защото ги има. Те ми дават солта и пипера на дните. Карат ме да живея с усмивка тук и сега без да пропускам красивите моменти. Мобилизират всичките ми сетива за света 🙂

И съм много щастлива, че е така!

А каква е вашата малка мечта?

 

Любов


Във древни легенди,
в пиеси антични,
в поезия, филми,
в мечти най-различни;

очакват я автори,
шамани, поети,
обикновените хора,
дори зверовете.

Поставят я в центъра
на свойта вселена,
и я чакат да дойде,
частица да вземат.

Отпиват от чашата вино,
червено
оглеждат се в дъното
за знаци свещени.

На кръстопътища спират
за среща готови
и щастие искат
и радости нови.

За нея се молят,
копнеят и вярват,
че имат ли зрънце
ще нахранят душата;

че раните страшни
тя ще лекува
и са готови за нея
дори да робуват.

И всички я търсят
с надежда я чакат
а тя тихичко спи
скрита дълбоко в сърцата.

PS. Пешо каза, че му липсвала ритмика 🙂 Моля, ако някой намери една, да ми прати, че да помогнем на стихчето! Предварително благодарим – аз и любовта 🙂