Category Archives: Дом и семейство

Моята Силистра


Моята Силистра е различна – топла, гостоприемна и по детски завладяващо красива. Тя е слънце, лято и ваканция… е от време на време и Коледа. Тя е вкусната бабина манджа, преяждане с кайсии и малини. Тя е гоненица, колело, игра на ръбче, чупещо доматите в дворовете. Тя е басейн до реката в голямата жега, лежерно висене по кафенета и дори сутрешен джогинг за добра форма и визия. Тя е всичко онова, което милите детски, че и тийнейджърски, спомени са превърнали в любов.

Силистра беше нашето бягство от Софийското ежедневие. Докато приятелите ни ги изпращаха на село, ние със сестра ми бивахме командировани там и това страшно ни харесваше. Като ученички брояхме дните до ваканцията, за да можем да заминем. Знаехме, че ни чака поредното незабравимо и пълно с емоции лято. И не ни тежеше да се прибираме в 12ч за обяд и в ранния вечерен час 22.00 или 22.30ч, когато всъщност всички други излизаха… ееххх пусто да остане.

Ама слушахме, какво да правим! Баба ми имаше уникално добър и работещ метод за сплашване „ако не ви харесват моите условия, навивам телефона на баща ви и да си ви прибира“. Така казваше тя, а ние знаехме, че едно обаждане по черния телефон с шайба ни дели от спукване на работата или рахата в случая. Та примирявахме се, макар и с постоянни опити за протест, стачки и други нехващащи декиш дейности. Божеее, каква победа беше пускането ни на дискотека… до 1ч през нощта. Един, един, кой ти го дава 😀

Преди 12 години обаче приказката свърши. Баба ми и дядо ми си отидоха за няколко месеца. След погребението на баба Цеца събрахме най-ценните спомени, натоварихме колата и заключихме къщата. Тя вече не беше дом. Остана празна и тиха. Затворихме вратата, а с нея и цяла една епоха.

Мина много време, преди отново да помисля да се върна. Всъщност трябваше да се преборя мисълта, че няма при кого да се върна. Няма кой да те посрещне, да те залее с поток от излишна информация на висок и емоционален тон (нали ви е ясно на кого приличам 🙂 ). Няма кой да се суети около теб до втръсване. Няма дори къде да почукаш, защото и къща вече си нямахме. И така до преди два дни.

Пътуването ни се случи набързо, почти без планиране. Майка ми можеше да отиде сама, но някак усещах, че е време да се срещна отново с моята Силистра. Тръгнах с радост, примесена с мъничко страх и огромна порция спомени. Не знаех какво да очаквам или по-скоро не очаквах нищо конкретно.

Градът беше едновременно различен и същият. Видях го обновен, но на места и изоставен. Любимата ми Дунавска градина е като чисто нова, зелена, свежа и сякаш пременена (в последните ми спомени беше по-тъжна и забравена). На мястото на старото магазинче, от което купувах мляко в стъклени буркани, се мъдри съвременна офис сграда. Хотелът, в който ни приеха с кучето, е част от бизнес център, който ми е напълно непознат. Стъпки напред, животът си върви.

DSC_9649

Моята Силистра обаче също си беше там. С шума на реката, която мога да съзерцавам с часове. С разкопките, които са мълчаливи свидетели на безброй човешки истории.

a5f5fd95fac800ad7c86eea30228b8eb8cd12703d3c2fca95fade3a4c7f50a02_full

Там е познатият площад, със същите онези пейки, до които едва се дореждахме в тежка конкуренция с пенсионерите. Битката за най-клюкарското място на центъра 🙂 коствала ми веднъж сядане не върху една, а върху цели две дъвки, симетрично разположени на късите ми лилави панталонки. Помня, че едва се прибрах и карах един приятел да върви зад мен, че да не се вижда как се бях разкрасила.

DSC_9639

DSC_9640

Там е и крепостта, с пътеката на здравето, по която се правехме на велики спортисти. Открих дори мястото, на което се качвахме на крепостната стена и после се пренасяхме в друго място и време. Там, откъдето се извисявахме над града.

DSC_9652

Пак там и до днес гларусите си гнездят върху покрива на „новата“ банка, докато „старата“ зад нея съхранява историята на града. Пих ранното си сутрешно кафе на това място, на което толкова десетки пъти сме висяли и сме играли на какво ли не.

DSC_9641

Гледах отново към съседните хълмове, които толкова разпалваха детското ми въображение. Там е Румъния – някога далечна и недостижима, защото си нямах паспорт, с който да премина границата. Днес е просто на една ръка разстояние, което пак не прекосих…

DSC_9647

Вървях по отдавна забравени улици и се усмихвах. Беше ми топло и уютно. Чак сега забелязах, че на къщата, в която живееше Мариела, има някакъв барелеф или както там се нарича.

DSC_9643

DSC_9644

Стоях и гледах минало и настояще в среща. И се усмихвах. И не ми се тръгваше. Може би, да принадлежиш някъде е непреходно състояние. Поне аз така го усетих. И се чувствах предимно щастлива.

DSC_9646

Пътуването към моята Силистра отне цели 12 години, но пристигнах. А тя ми каза „добре дошла“, посрещна ме и ме прегърна. Това не може да се опише със снимки. То просто се чувства и се обича.

Е, върнах се!

 

Advertisements

Диалози с внуче


Бобето, на 4 години и половина, си има разговор с дядо си и е силно загрижен за неговото добруване там горе. Вчера някак си усети, че сме били на гробища и е обсъждал темата с майка си. Вечерта получих следното обаждане:

– Лельо Юле, Боян има поръчение към теб, дано да можеш да го изпълниш.

– Какво е поръчението?

– Другият път, като сънуваш дядо Краси, да го попиташ дали му е харесала тортата (която му бяхме занесли същия ден).

Имаме и още една поръчка, другия път да занесем баничка със сирене.

–––

По-късно вечерта Бобето е свързал две и две, та отишъл при майка си притеснен, че дядо му е на небето „ама там летят самолетите, дядо трябва да внимава някой да не го блъсне“. Дядо си е дядо, дори и сред звездите 🙂

PS. Изминаха 20 дни, откакто баща ми се пресели в по-добрия свят. Нека почива душата му в мир!!!

Постен сладкиш с грис халва


Мога спокойно да го кръстя и Тодорвски постен сладкиш, щото си е чиста импровизация навръх Тодоровден, демек правих го вчера. Щото нали се сещате, че то моето никога не е рецепта като хората. И така, тези дни мислех да постя (уви, по ред причини, не ми се отвори парашутът) и бях прочистила хладилника от всякакви животински храни. В същото време ми се ядеше грис халва, от миналата седмица я мисля, ама пусти мързел. Обаче пък едни ябълки сериозно ми намигваха, че ако не ги оползотворя ще заминат гнили в небитието. Да ме пита човек защо си купувам ябълки като не ги обичам… освен на сладкиши де 🙂

И те така, в опит да съчетая желание с нужда пък и за да отложа ужасно наложителното почистване на кочината вкъщи, се роди ей таз убавиня (верно, на снимката изглежда малко като повръщана плодова салата, ма нали знаете, че снимам с телефон, пък и аранжимент няма, щото един брой котка дебнеше с интерес) DSC_0064 Някак грис халва с ябълки само не ми се връзваше съвсем. Затова реших да си направя една тънка коричка, тип блат, върху нея да сложа грис халвата и най-отгоре ябълки. И то пък взе, че се получи. Е, малко по-мазничко от нормално, ама винаги може да се намали мазнината – от грис халвата. Блатчето замесих в нова за мен комбинация от продукти. Нямах яйца и мляко, но за сметка на това имах сусамов тахан. Реших, че ще свърши чудесна работа. Оказа се, че и захарта ми е съвсем малко, на всичко отгоре размесена с канела. Затова забърках следния бълвоч с мерки на око: DSC_0060

10 с. л. брашно

1 с.л. сусамов тахан

2 с.л. мед

1/2 с.л. сода за хляб, активирана с малко оцет

вода до получаване на много гъсто кексово тесто.

Цялата тази хубост запекох около 5-7 минути на 180 градуса и тя взе да придобива особен цвят на оранжеви точки. Извадих и надобох с вилица. Причината: ами да навлезе сока от ябълките в блата. DSC_0061 Отгоре на таз хубавиня изсипах грис халва направена по следния начин: в малко мазнина сложих около 5-6 лъжици грис и 2 лъжици (още работим с мярката супена лъжица) захар с канела. Като се запържи до желания цвят, добавих вода до гъста каша и още малко канела. Е, това се случи от втория път, защото първият опит още го изстъргвам черен от дъното да една тендежка. Ми който блее… Най-отгоре метнах ябълките, които предварително бях задушила с нюню мазнинка и 2 лъжици от закарта с канела.

Тоя целия буламач отиде във фурната за десетина минути. Вкусно стана бе 🙂 Освен това някак вкусовете много добре се допълниха – сусамов тахан, мед, грис, канела и ябълка. Простичко и никак диетично. Е, разбира се, ако не постите, винаги можете да си спестите това упражнение и да заложите на добрия стар шоколад 😉 DSC_0062 Много ми хареса тоя сусамов тахан в тесто. Вече съм замислила едни палачинки с него 😀 Добър апетит и Честита Ви Баба Марта!

6 причини да НЕ си вземете котка


10460856_10205457297137652_7060705417543935752_oЗначи, човек каквото сам си причини, друг не може да му го причини! (не знам кой го е казал, сигурно е народна мъдрост)

Преди да действаш, мисли! (и това не знам кой го е казал, може и никой да не го е казал, ама аз ви го казвам)

Всяко решение си тегли последствията (няма да се повтарям 🙂 )

И изобщо ситуацията е внимавай какъв Франк си причиняваш, щото ще ти се нафранки положението. Или шест причини да НЕ си вземете котка, съгласно визията на един потърпевш кучкар. Демек аз.

1. „Внимание, разхождам се навсякъде!“

Когато си свикнал да живееш с куче и особено ако си отраснал с коткоубиец, някак си не си даваш сметка, че онова мяучещото животно е съвсем друга бира. Изведнъж се оказва, че домът ти е тотално неподготвен за подобно БЕДСТВИЕ. Ми то ходи навсякъде бе! Даже се качва на хладилника (най-високата част вкъщи) и оттам упорито се кара на Румбата, докато последната се опитва да оближе всичката мърсотия сътворена от домочадието. Стоиш си кротичко и изведнъж откриваш някакво добиче на масата, заето да ти яде от чинията. Абе алоууууууу, теб кой ти разреши да ходиш там? Ужас! Ами качването на плота, на който готвиш? С лапите, дето досега са проверявали как така водата изчезва в тоалетната. Минаваш си кротко покрай отворената врата на банята и изведнъж някакво неестествено движение ти привлича погледа. Двоен ужас! Една опашка стърчи, едно дупе почти, а другото е потънало … в порцелановото конче. Какво толкова интересно има там бе?

А печката? Дори стъпването върху горещ котлон не доведе до някакви сериозни последици, само до заобикаляне на уреда през остатъка от деня. Нощта не я коментирам изобщо.

Вие котка в хладилник виждали ли сте? Щото аз вече съм. Два пъти. И не ще да излиза. А в гардероб? А в шкафа с продуктите? Добре че нямам много мебели.

Пък извинявайте много, ама какво си позволявате да пипате компютъра без компания. „Щом твоите ръце са там, начи и моите може … и крака, иии каквото си искам.“

10934040_10205874643131041_2590744080298810691_n

А тая ютия изобщо не трябва да стои на прозореца. Тя стои на пода. И не смейте да противоречите, само ще останете без ютия. Щипките пък няма да ги споменавам. Те живеят в „Пещерата на Али Баба“, демек под хладилника (ех тоя хладилник). Не дай си боже някоя да изпълзи оттам и да вземе да се покатери на сушилката. Ама моментално бива отведена обратно на мястото й.

Изобщо списъкът е безкраен… и постоянно се обновява.

2. „Тая тоалетна е за разхвърляне“

Ако мразите да стъпвате по трохи, малки боклучета, кал и подобни, както АЗ, значи ще имате сериозни разногласия с домашния си любимец, относно декорирането на пода. Опитът с бентонитовата тоалетна показа, че сме алергични към нея. Той киха, а аз съм в перманентна истерия заради калните лапички навсякъде (няма да споменавам изобщо къде точно бентонитът се свързва с вода, а на някой му стърчи опашката нагоре). Избархме си по-малкото зло – хрускащ под чехлите силикон и-тук-наум-ще-изпсвувам-щото-не-е-културно-иначе. Той рови в силикона, аз танцувам танца на лудата крещяща стопанка с метлата в ръката. Отдавна съм казала, че това ми е основното превозно средство, но напоследък не се разделям с него.

3. „Имам нокти“

Като всеки средностатистически кучкар, аз съм свикнала да имам проблем с миене, ресане, разхождане, някакви зъби дето се разнасят по вратовете на други кучета, заклещени кокали в устата и разни подобни. През ум не ми беше минавало, че ноктите са основно хладно оръжие. Универсален унищожител направо.

Ноктите се точели?! Какво??? Да е жива и здрава Катето, че ми даде една играчка с въже за заточване на извити режещи мини-ятагани. Еее, то не че това въже не е раздрано почти напълно след няколко месеца. Но, о какъв разкош, ноктите можело да се точат върху дамаската на фотьойлите. Мнооооого е хубаво. Звукът е неповторим и винаги предизвиква вербално-крещящ отговор. А каква неповторима радост, да си изпилим ноктенцата връз раницата или превърнатия в гардероб куфар.

Но това е нищо пред удоволствието да си направим маникюра ползвайки дънки … ОБУТИ!!! Каквато и гледка да ви предложи въображението, все ще е близо  до истината. Троен ужас!

4. „Ти няма да ми казаш какво ще правя, аз ще ти кажа какво ще правя. Пък!“

Една особена черта на котешкия характер е непримиримостта със зададени правила. Кучето се поддава на възпитание, влиза в ритъма на живот на къщата и изобщо се вписва в пълната хармония и идилия. Е, понякога е нужно време, но все пак е постижимо.

С котката положението е нищоподобношефе. Ти го буташ от леглото, то пак се качва… че ти се и кара, че го буташ. Ти го вадиш от няма-да-казвам-пак-откъде, то пак се навира. Ти го сваляш от масата, то пак отгоре. И така няколкостотин пъти. Щото той инат, ама и аз инат 🙂 И така до следващия ден, когато всичко започва ОТНАЧАЛО!

Е, все пак животът с куче се отразява позитивно де. До тук котаракът е научил няколко команди – името си в сърдита интонация, ела тук (най-работещата заповед, сигурно я свърза с храна 😀 ), марш от тук и седни (последните две с променлив успех и според настроението). Опитите продължават … щото нали той инат, ама и аз инат. Подчертавам!

5. „Спиш ли бе, аз съм готов. Хайде ставай да си играем“

Всичко казано дотук, обаче, бледнее на фона на тази точка. Като човек, преживял ранното майчинство, късното майчинство и изобщо всякаквото майчинство, аз се радвам на здрав и щастлив нощен сън, тип наваксвам-си-бе. Избягвам нощното ставане, е даже и събуждане, като дявол от тамян. Няма такъв разкош – да откриеш, че отново можеш да спиш. Абе идилия … докато не сглупиш да се обзаведеш с котка.

Ако обичате да ви будят в 4 или 5 часа през нощта с кроше в окото, то значи нямате никакъв проблем. Усещането е неповторимо. Нещо средно между „абе кво се случва бе“, „къде съм“ и „ко речи“. Ако пък тоз внезапен удар е съпроводен с някой нокът, рязко научаваш котката да лети с начален тласък тип шамар. От което, както стана ясно в предната точка, ефектът е точно никакъв и следва второ кроше. И трето. И така докато окончателно не те събуди, щото вкарва мъркане (не знам как е възможно да се спи при този звук), галене тип „гледай сега, опитвам се да ти се навра в устата, ама то е от любов нали“ и катерене по всякакви части от тялото, особено където те боли или те е гъдел.

Естествено, всичко това се случва еженощно и до звънване на алармата за ставане сутрин. Тогава котката победоносно решава, че й е време да се оттегли и да спи. Че се и възмущава ако й пречиш. О, извинете!

Честно, чувствам се като родител на двегодишно дете. Бях забравила този момент. При това с удоволствие го бях забравила!

6. „Изобщо не е вярно, че съм ти се качил на главата.“

И след всичко казано до тук, ако още не сте се разубедили, то нека ви информирам, че котката е любител на един основен спорт – качване на главата. Предимно преносно, но често и буквално. Пак казвам, в моя случай съм щастлива, че кучето се намесва и намества положението. Иначе съм изгубена бе хораааааа. Щото нали…

10854368_10205470628590930_6215388026458533499_o

… той ама въобще не ми се е качил на главата!!!

Е това е, правете му сметката! После някой да не реве без време 🙂

PS. Както стана ясно, това е Франк. Членува в нашето семейство от октомври-ноември и е на крупните 7 месеца и над 3 кг. Добре, че освен на главите, ни е влязъл и под кожите та си го обичаме и го търпим. Кво да правим, нахендрили сме се вече 🙂

 

Неделно-летни битовизми


Има нещо сюрреалистично в спокойствието на неделния следобед. Тишината е обгърнала всичко. Слънцето леко напича, типично като за първите дни на юни. Слънце, жадувано от всички, след два месеца почти непрестанни дъждове. Огромният разлистен орех в съседния двор леко полюшва листа и шумоли като тиха моминска песен. Дори строежът на отсрешния тротоар е замлъкнал. Само някой преминаващ автомобил напомня, че динамиката на живота съществува.

Сякаш цялата природа е заспала следобеден сън, а хората взимат пример от нея. Няма глъчка и забързани стъпки. Само тишина. И в тази тишина аз пия кафе и чувам изстиващия след готвене котлон. Ароматът на бъз, който съхне на терасата, се смесва с уханието на свежи подправки, за да ми напомни още веднъж, че все пак е лято … или почти.

Обожавам тези моменти. Моменти на пълно спокойствие. Моменти, когато оставаш насаме с мислите си. Моменти, в които мислите стават само позитивни. Моменти, в които имаш време да спреш, да се огледаш и да се порадваш на това, което си, на това, което имаш – в пряк и предимно преносен смисъл. Моменти, в които се усещаш жив и истински щастлив (най-малкото, защото можеш да си позволиш такива моменти). Мигове безвремие – безценно безвремие! И удоволствие да си бъдеш у дома.

DSC_0787

Имам странното усещане, че съм някъде на село. Някъде, където няма излизеш стрес. Някъде, където няма забързани сърдити хора. Някъде, където душата ти може да докосне енергиите на природата. А само на 15 минути пеша от тук се намира сърцето на града; на столичния град. Сърце, което кипи; сърце, в което времето не може да си позволи да спре, дори в неделя следобед. Хем си тук, хем си там … на терасата между два свята. Казвам ви, има нещо сюрреалистично 🙂

Обади се като пристигнеш


Наскоро имаше такава кампания, но за мен това е начин на живот, спомен от най-ранно детство.

Дядо ми много обичаше да ни събира на гости, с повод и без повод. Е, предимно с повод … от типа на „хванах много бяла риба и ще я панирам“, „има хубава чорба“ или просто „да се съберем и да се видим“.

И ние се събирахме. Къщата се напълваше от щерки, зетьове и внуци, и приятели на дядо ми, които с годините се превърнаха също в семейство. Дечурлигата играехме, тук-таме се сдърпвахме, а с братовчед ми обичахме да се крием в килера. Майка ми и леля ми все ни се караха, пък ние просто си стояхме там, ей така, за да сме се скрили. Не знам дали ви се е случвало да имате усещане, че като сте се скатали на някое тайно и тъмно място, сякаш сте се пренесли в друг свят; сякаш сте в някаква паралелна реалност на собствени идеи, творения и съществуване. А всъщност просто си седите и си се радвате на това, че сте се скрили (особено сред разни сгънати, подредени и изпрани чаршафи, възглавници и юргани 🙂 направо да се чуди човек защо му дуднат на главата и не му позволяват да си кибичи на воля).

Големите сядаха на масата на мезета и питиета. И им беше вкусно, а на мен се караха да ям. Ми не обичах риба, с всичките й кости, нищо че дядо ми я е ловил … и нищо, че панираната всъщност беше без кости. Ми имах си принципи бе – сериозни, последователни и неядящи. Кой да очаква, че след години злоядството ще ме напусне окончателно и безвъзвратно.

Много обичах да дойде и времето за тръгване. Обличането и обуването беше придружено със задължително мрънкане, защото защо трябва да вървим, когато стана най-интересно! Приготвяхме се, а дядо ми винаги казваше: „обадете се като пристигнете“.

И потегляхме. Аз хваната за ръка с баща ми, сестра ми – за майка ми. Крачехме към автобуса, който често чакахме дълго. Говорехме си на много интересни теми, всякакви. Аз се изживявах като философ, дискутиращ житейската мъдрост с баща си … щото на кого ли приличам 😉 Чувствах се голяма, с уважено мнение, с тежест на думите. (Колко ли се смее баща ми като чете това 🙂 ) Защо ли не си спомням отиването, а само прибирането?

Помня също, че първото нещо, което правеше майка ми, като влезехме у дома, беше да се обади на дядо ми. Казваше само „дойдохме си, лека нощ“ или нещо подобно. Кратичко такова! Но достатъчно!

С годините, за мен, това поведение се превърна в начин на живот. Все се чудех защо се обаждаме като си дойдем от някъде. Анализирах, блъсках си главата връз тоз житейски проблем, но не разбирах. Откровено не разбирах, пък ме вълнуваше … щото нали, модел на поведение.

Мина време и осъзнах, че хората се притесняват за близките си, че ги е грижа за тях, че мен ме е грижа. Започнах да разбирам. Започнах да се обаждам, че ще закъснея, че съм еди къде си, че ще си дойда еди кога си. Знаех, че на някой му пука за мен и ме мисли, ама и на мен ми пукаше за него и исках да е добре и спокоен. И неусетно започнах и аз да казвам „обади се като пристигнеш“ на моите гости. Неусетно започнах да се обаждам на този, който ме е изпратил от някъде, като акостирам пред блока. Важно ми е, че сме важни едни за други.

Снощи и моят баща ме изпращаше от вкъщи към вкъщи 🙂
– Обади се като пристигнеш тате, ама като си качиш багажите.
– Добре, чао!

След 30 минути:
– Ало – казах аз.
– Ясно, ясно, лека нощ! – каза баща ми и затвори.

Хубаво е, когато някои неща не се променят!

А ти също се обади, когато пристигнеш, защото някъде там, някой и теб те мисли … с грижа, с любов и с добро!

Имам си нова къща!

Добро утро детско изкуство / Good morning kids’ art

Спасяването на питката

Празници по спешност