I am a legal alien … in UK

Или моите първи впечатления от тази тотално странна и различна държава, разположена на мъгливия Албион (не че съм видяла мъгла досега де).

Лондон никога не ми е бил целева туристическа дестинация и няма да ви кажа що, щото не знам. Та беше ясно, че за да го видя, трябва някой да ми тегли един ритник по задника и да ме прати там… ъъъ тук.

Пътувала съм доста из близката и далечна Европа, но някак си никога не съм я чувствала чак толкова различна от нашата собствена култура и стил на живот. Да, понякога е прекалено подредено (… и чисто), понякога религията е различна, хората – специфични. Нищо не ми е било чуждо; по логиката „еми и там живеят хора, като навсякъде“.

Обаче кой да очаква, че Великобритания ще ме вкара в тотално различно измерение!

Естествено още от летището към хотела изпитах ужаса на обратното шофиране. Хем знам, че е така. Честно ви казвам, през цялото време имах усещането, че някой ще се нацепи в нас. Побърках се да бия спирачки. Особено пък при вида на кола, правеща ляв завой или десен (не съм сигурна, за оня дългия иде реч, дето ти идва отникъде и ти пресича пътя :)). И снощи така, вървя си по тротоара и изведнъж зад гърба ми се появява някакъв червен голям и двуетажен, който се представя за автобус. Ти го чакаш отпред, оно ти иде изотзад. А?! Готино! Няма такъв стрес… баси. И това е във всеки момент на улицата. И не ми обяснявайте, че се свиква, нямам това време тук. Пък таксиджията, който ни закара до центъра и ни върна, се казваше Али от Флоренция, дето не знае и дума италиански. Ма кой ти брои, тука е UK, всичко живо се е насъбрало.

И даже ни излъгаха с таксито. Хванахме си копърка от легалната стоянка. Аха! Че и на някакъв натурален англичанин приличаше. Пък и бакшиш от 4 паунда си поиска, за да ми издаде бележка. С грешна година в датата, ма кой ти брои, пак.

А стоянката си беше за black taxi, онази истинската, дето нашия човек в Лондон каза, че е истинска. На нея пък ни спряха двама служители от летището, да ни питат накъде отиваме. След което просто ни заговориха на български. Та първият ни сблъсък с британците всъщност беше със свои. Щото и те са тук навсякъде. Усеща се още от самолета. Не че е нещо лошо, напротив.

Всъщност точно в момента май не се намирам точно в Лондон. Поне не в онзи, който всички туристи считат за Лондон. В предградие съм, ама богаташко… не като в Париж – в гетото. И всичко е еднакво, верно не е лошо, ма просто копи-пейст. Даже снощи пътуваме из един квартал и аз гордо заявявам „ааа ние вчера минахме оттук“, пък Пламен – колегата каза, че съм в тотална грешка, не сме били и наблизо. Ми всичко е еднакво бе.

А тока? М?! Като си влязох в стаята веднага погледнах мивката и кранчетата. Слава богу, нормален стандарт, няма да режа пластмасови бутилки, за да си смесвам водата. И много се зарадвах. Докато не погледнах контактите. Ма много съм проста! Хем знам, че са на някакъв различен режим, хем имам адаптер, хем дори не ми хрумна да го взема. И кво сега – батерията на телефона ми пада, пък на лаптопа няма съвсем? Добре че си знам да питам, та да ми дадат от рецепция. Че и депозит не ми взеха, а на румънката й поискаха пет паунда. Бонус 😉

Обаче изпитвам огромно удоволствие да ги слушам как говорят. Обожавам го тоя език, с това толкова бритиш звучене – богат, нежен, приятен. Страхотно усещане. Не си спирам телевизията в стаята. И не спирам да си говоря с хората навън. Пък и всички ме разбират 🙂 Внимавам с приказките и на български и на английски.

На фона на всичко казано до тук, да ви призная честно, никак не бях ентусиазирана да слизам да разглеждам града след дългия конферентен ден. Ама ако не ида, няма да съм аз. По време на пътуването градът определено започна да се променя драстично пред очите ми. И когато Али ни достави пред Биг Бен, направо се хипнотизирах. Стана 9ч и той започна да бие. След този момент нищо вече не беше същото. Просто дишах, гледах и попипавх. Културата на силната империлиастична Великобритания, наследството, малките детайли, Темза, неработещия London Eye, миксът от всякакви хора около нас, баровете, летящите навсякъде типични автобуси… Има някаква магия в този консерватизъм, смесен елегантно с ежедневието. Има и някаква капчица аристократизъм. Дори в поведението на натуралните британци, като нашия човек Клайв.

Тотално различна вселена. Хареса ми. Ще й дам шанс на тази Британия.
Пък ще видим!

PS. И много важно уточнение, в страхотна компания съм, което всъщност прави изживяването наистина приятно.

PSS. Голям джаз, нямам думи 🙂

Без пози

Понеже е лято, е време за много емоции навън, за малко време пред компютъра и още по-малко … за блога. Та спонтанно реших да споделя две от най-смешните снимки, правени ми напоследък 🙂 Защото животът не е за позиране, той е за живеене … всеки ден!

 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 

Да си купиш нова рокля, щото ти се е скъсал ципа на панталона … и да се преоблечеш на улицата. И си ходиш розов, по униформено бяло бельо и маратонки (щот ние в ансамбъла си имаме унифермено бельо за концерти ПЪК) 🙂 И тъкмо си мислиш, че не може да стане по-зле, когато Ивайло ти виква, идвайте на репетиция, вземете само колани и обувки. Та нахлузваш скарпинките и откриваш, че наличието на безопасна игла връз с сутиена е най-доброто, което си могъл да сътвориш. Не за друго, просто се налага да си спасяваш деколтето. Защото като си има нова рокля човек, той никога не знае как точно ще се държи деколтето му на първа и втора комбинация на копаница и дали нещо няма да изпадне от него.

Ами да изгориш на панталонки, за да се сдобиеш с червени 3/4 чорапи? Безценно! Който си няма акъл … си има червени чорапи 🙂

И в размисли и страсти как позьорството ми е станало толкова чуждо, започнах да се присещам за още толкова снимки, които искам да споделя. Защото са снимки идиотки, или снимки не-разбрах-кога-го-хвана-това, или снимки да-искаше-да-ме-снимаш-така-нямаше-да-стане. Изобщо снимки от съвсем, съвсем истинския живот. Без поза! Без подготова! Без режисура! Безценни!!!

Като тази, за която ще цитирам само:

Ivailo Parvanov: Попчева Монро от Бразилско-Мексикански произход

Julia Popcheva: Хахаха, с големите бълдъри хахахаха

Или почти същата като вид

Не, не отивам до тоалетната 🙂 Това е тефтерчето за нанасяне на оценки от уважаемото жури… демек моя милост!

А тук откривам удоволствието от спалния чувал, защото съм за първи път на палатка, без да подозирам, че по-късно през деня един кон ще положи глава в скута ми, да го галя.

Което като изненада почти граничеше с вперения ми в тази снимка поглед.

Отне ми време да схвана кой всъщност се облича 🙂

Пък той бил този същия, дето тук се преоблича и намества презрамки, с телефон в едната ръка и пазарска чанта в другата (сигурно вътре е стария панталон)

Същият маскиран индивид, който причинява средни космени повреди връз съратниците си

Прави се на фотограф …

… незнайно защо се плези, докато яде сладолед …

… след което се мръщи …

… щото е цар на странните физиономии.

 

Но същият тоя човек е цар на удоволствието от малките неща … и бира … и натръгнати до никъде чорапи под сукмана … и премрежен от удоволствие поглед.

 

Е, може животът да не е песен и да не е лесен, ама поне е адски интересен (бе хораааа)! И ви го споделям без пози 🙂

Enjoy life!

PS. Фотографи на тази разкошотия са Жени и Жени, Софи, Антонио, Маги, Ани и Наско 🙂

Пристрастени към „Сурва“

Не съм много сигурна какво ме връща всяка година в Перник, на „Сурвата“.

Веднъж като ти влезе в кръвта и се загнездва някъде там, във всички органи и клетки. И чакаш отново и отново, за да преживееш този фестивал … със студа, с калта, с подсмърчащия нос. Но и с ритъма на тъпана, с песента на звънците, с миризмата на кози кожи, със страховитите маски. Докато стигнеш до площада и тялото ти започва да вибрира в тон с цялото … с онова всичко, което сe случва … с хората, с емоциите. И те връща пак и пак. Всяка година.

Има нещо магично. Има красота дори в размазаните снимки, в лошото и шумно видео, което снимаш когато и където успееш. Има си и традиция – да ядеш кебапче в хлебче (любимо за Калина); да пиеш чаша наливно вино (любимо за мен); да си намокриш краката; да се смееш; да те напрегръща или нацелува кукер; да се видиш с приятели (или успешно да се разминаваш цял ден с тях 🙂 ); да се прибереш на топло с чаша чай.

Неописуемо. Просто трябва да се изживее. Отново и отново.

А аз си нямам село, пък с детето много искаме да участваме в някоя кукерско-сурвакарска група. Ще ни покани ли някой? МОЛЯ!

PS. Рекламите в блога не са поставени от мен!

Венеция за хората

This gallery contains 21 photos.

Ако някой преди шест месеца ми беше казал, че ще пиша този пост и ще тая прекрасни спомени от Венеция, щях да му се изсмея в очите и да кажа: „каквооо, тоя смръдлив град, с усещане за мухъл и претъпкани от туристи тесни улички; този сградо-музей; този свят-декор на митове и легенди, и отминало величие, […]

Облачната прегръдка над Мальовица

Много е тежко завръщането от отпуск, особено когато си бил много-много щастлив и доволен докато си махал краци нанякъде или си се излежавал лежерно. Пък аз ги свърших и двете неща в комплект 🙂 Жива да ме ожали човек.

Знам, че няма да изненадам никой с огромната си любов към Мальовица. Пак бях там, но този път качих върха, в компанията на две мили дами и Хари (кучето-коза, което се чувстваше невероятно добре връз скалите). За първи път катеря в лошо време и си признавам, че ми хареса. Може би заради особената облачна прегръдка на върха 🙂 Вижте я

А тук е с гарнитура от кучето-коза

Всъщност, както се случва в подобни моменти, природата беше с нас. Точно, когато кацнахме най-горе, времето се оправи и в един кратък период слънцето ни погали, а ние успяхме да се насладим на гледката от върха. Вълшебно, незаменимо и ако мога да си го причиня отново, няма да се замисля 🙂