Category Archives: Разни

Защо си дарих косата


Даряването на коса не е нито нещо ново, нито нещо безкрайно специално. Та ако пиша всичко това, то целта ми не е някой да ме потупа по рамото, а просто да предам една добра идея и начинание нататък. Пък дано има кой да я приеме и продължи напред 🙂

Да си режа косата и да се променям тотално е един от начините да се справям със стреса или просто да предизвикам себе си. Та в този ред на мисли, не е сефте да се налага да си свиквам със себе си в огледалото. Даже е приятно.

След фактическото осъзнаване на загубата на баща ми, много ми се искаше нещо в тоя живот рязко да се промени, ей така за да се подреди сякаш наново. Да си дам рестарт, презареждане, преинсталация на софтуера… че той май най-много се бъгва в такива моменти. Не чеееее хардуера не претърпя сериозно раздуване и повишаване на водоизместимостта, ама това е друг въпрос и той не се коментира шшшшшшттттттт. И е в такива моменти човек се решава на някакви драстични промени. Аз като един скучен индивид просто поисках да си отрежа косата; ма така до дъно ако може, нали!

Точно по времето на отрезвяване и челен сблъсък с действителността, моята приятелка Невенка си дари дългата и прекрасна коса на Асоциация за превенция на рака „Промени живота си сега!” (снимката й е от тяхната Фейсбук страница). То ние знаехме, че я пуска да я дарява, ама някак си като не ти е на дневен ред и го приемаш просто като факт. В онзи момент обаче решението ме удари като с чук в главата – ми що и аз да не я даря. Косата ми не е третирана с гадости, естествен цвят е и като никога – дълга. Та Неве беше моето вдъхновение (сега ви се изясни защо системата е „предай-нататък“).

11221618_863166903721088_955458389895068686_o

Говорих с Неве и се оказа, че косата трябва да достигне определена дължина. Аз см запомнила 25 см, те били 30, ама карай де. Рекох си, още трябва да се пуска, ще потърпя.

И така се заредиха месеците… Първо взех, че хванах въшки. Това пък не ми се беше случвало от 18 години. Ма ей на факт. И тамън да я подхраня косата. После пък се разболях – насред лято. То глас загубих, то уши ме тормозиха, то гнойни ангини. И те така до средата на септември. Тогава пък взех да ходя по командировки и се отплеснах. Накрая отидох на едно интервю за нова работа и трябваше да ида на второ при по-консервативен човек, та викам си „Юлио, не можеш да му се явиш по без коса ей така кат за сефте“. И зачаках второ интервю. То па човека взе че се пенсионира 🙂 Ма аз пък влезнах в едни Коледни кампании, излишни нерви и т.н. И хоп, годината се изтърколи, пък косата си расте ли расте.

Между празниците реших, че е крайно време да действам. Исках да оставя цялата болка и мъка зад гърба си, там в старата година. Исках да махна тази енергия от себе си, точно за да се обновя и да посрещна с нови сили и усмивка 2016-та, да я предизвикам да е по-хубава. В същото време си дадох сметка, че тази пък моята грива вече половин година живее и расте със знанието (и клетките имат памет, особено мастните), че вече не е моя, че е обещана на някой, който наистина има нужда от нея и ще й се радва. Затова вярвам, че е енергийно заредена с най-искреното ми добро чувство да донесе мир и баланс в нечия душа. Обадих се в асоциацията и се разбрахме да им занеса косата след празниците. Обясниха ми какво да я правя. На 30 декември времето дойде.

От ето това
DSC_0127

го докарахме до ето това
DSC_0139

вече изсъхнало и поставено кутията за предаване
DSC_0147

и аз – сега; вече малко щръкнала на места и сплескана от шапката на други 🙂
DSC_0170

Харесвам се. Радвам се. Определено вече ми е по-леко на душата. Още докато я режеха ми олекваше, не само физически, а много повече – емоционално. Абе хубаво е! И усещането за смисъл в нещата е хубаво.

Колкото до самата коса. Дадох я с кеф. Не ми липсва. Не я искам. Ще порасне отново. За мен е ценност, но за други е още по-голяма ценност. Когато я предадох в асоциацията ми записаха имената и телефона, които се предавали на получателя на перуката. Да си призная, чак малко се смутих. За мен главните цели са изпълнени. Кой ще я получи – ами надявам се да е човек с късмет, който да се излекува и да бъд ес близките си по-дълго време. Дано!

Няма поука, а само надежда – някой друг да се вдъхнови и да направи същото. Не боли! И нищо не струва! Пък е безценно. И за двете страни.

Не забравяйте – боклукът за едни може да е съкровище за други! Дано!

Щастлива 2016 година!

Линк към Фейсбук страницата на асоциацията: https://www.facebook.com/asociacia.promenijivotasisega/?fref=ts

PS. Във връзка с всички коментари, които получавам лично и виртуално искам да кажа, че хората които заслужават признание са онези, които правят каузата възможна, които дават труда си и времето си, за да превръщат косите в перуки и да намират хората в нужда. За тях е голямото благодаря и браво! Аз просто искам да покажа, че и това е възможност.

Advertisements

Богатство от Човеци


Често обичам да казвам, че може да нямам много, но съм благословена и богата на приятели и Човеци в живота си. Господ е събирач!

Приятелите ми са безценни. Имам си второ, че даже и трето-ансамблово семейство. Хора, които са до мен в добро и зло. Хора, които често дори не подозират колко имам нужда от тях, но се появяват в точния момент. Хора, които знаят колко ги обичам и колко ценя тяхната обич. Но не за приятелите ми е думата днес. Те си знаят и без този пост.

В шантавото си ежедневие се сблъсквам с много истински Човеци. Те просто подават ръка, защото така разбират нещата, така им е правилно просто. Например напълно непознати полицаи, които паркират пред останалата ти без ток кола и отцепват движението, за да я избутат… в час пик. И дори си тръгват, без да успееш да се обърнеш и да им кажеш благодаря! О да, има такива Човеци.

Има и други, които познаваш само виртуално, но наистина можеш да наречеш приятели. Те изпращат реални пари на човек, който също познаваш само виртуално, за да може да плати реална сметка в клиника за починало животно. И всичко това, само защото искрено си призовал за помощ. А този – другият, помолилият Човек, пък е отдал цялото си време, енергия и средства, за да спасява едни безкрайно свестни, но обявени за страшилища, същества и се опитва да докаже на обществото ни колко много греши в предразсъдъците си. И пак този другият беше помолил за първи път, засега и последен за помощ. И заслужаваше да му се протегне ръка. Напълно непознати Човеци създадоха мост между две държави, за да случат нещо позитивно и важно; за да повярват, че има смисъл в това да действаш със сърце и душа.

Или пък куче донася плик с новородени котета в краката на стопанина си. И понеже той е Човек ги прибира, но няма как да остане до тях. За няколко истерични часа търси храна, сигурен подслон и знания как да се справи. Прибрах ги и ги гледах почти 24 часа, защото имаше друг Човек, който да ме пусне в отпуск от работа, за да бъда майка-котка (както каза Мони). За това почти денонощие още десетки други Човеци търсеха майка-кърмачка докато бебетата бавно си отиваха. И успяха! Един голям Човек се обади, че ще ги вземе, защото две котки просто родили в двора му и така и така гледа бебета… какво друго да прави, друг избор няма. (Това е най-кратката история за появата на онзи ненормалник, дето ми вади душата с памук, Франк!)

Или пък напълно непозната се съгласява да гледа за Нова година кучето на друга непозната. Единствените общи неща тогава между тях бяха фактът, че са ми приятелки и това, че са Човеци – не само в ситуацията, ами по принцип в живота.

Или пък, когато си безкрайно стресиран от махането на сливиците на детето, а един лекар точно преди операцията ти е обяснил как то ще стане алергично и куп други нерелавинтни към момента на хоспитализация неща. Когато навън е -25 градусов сибилски студ, а вас ви изписват и таткото на път за болницата получава бонус автомобил кацнал на багажника. Когато си на предела на силите и страховете дали си взел правилното решение. Тогава Господ ти изпраща точно онзи таксиметров шофьор, с който две седмици по-рано сте се возили и обсъждали еднакво големите си щерки. Онзи Човек, който разказвайки собствената си история с боледуване и сливици ти казва, че си направила най-доброто за детето си и ти дава не лъч, а пътека светлина, за да намериш отново увереността си. Човек, който ти подава ръка в най-подходящия момент. Няколко дни по-късно детето ти споделя „благодаря ти мамо, че ми извадихте сливиците, вече мога да дишам“. Десет години след това продължава да е най-правилното.

Или пък, когато докторите от Бърза помощ ти съобщават, че баща ти всъщност е получил инсулт и затова е паднал, а ти трябва бързо да намериш четирима-петима яки мъже, които да го пренесат цели три етажа. Двамата приятели, които веднага зарязаха всичко, за да дойдат, си знаят колко съм им благодарна и колко дълго време общувах пълноценно единствено с тях след случката – като съзаклятници, знаещите какво наистина ни се стовари. Но двама са крайно недостатъчно, а другите бяха по-далече. Затова просто слязох пред блока и видях още двама напълно непознати Човеци, пиещи бира. Скочиха моментално и буквално се изгърбиха с нас. Исках да им купя поне по още една бира за благодарност, а те просто ме изпратиха да тичам към болницата.

Такива ми ти случки. Има още много от тях. Мога да изреждам десетки. Сигурна съм, че и всеки един вас ги има. Добрината на Човеците е онази сила, която те превежда през препятствия, през дните, през щастливите и ужасни моменти. Може да не си харесваме държавата, управниците и куп други ежедневности, но докато имаме Човеците в света си, ще я има и Вярата, и Надеждата, и Любовта.

И както често обичам да казвам, може да нямам много, но съм благословена и богата на приятели и Човеци в живота си. Господ е събирач!

В памет на 3 март


460x529 По-точното заглавие е „В памет на всички онези, които загинаха, за да я има България!“

Честит празник Българийо! Честит празник българи!

И тук спирам с апотеоза и оставам с болката. Днес сякаш ми е повече мъчно, отколкото  празнично. Мъчно ми е, защото 3ти март е дата противоречива, колкото празнична,  толкова и тъжна. Дата, която ни дава надежда за единна и силна България. Дата, която води безброй мъже и жени в боя, с вярата, че Санстефанската държава може да я има. Именно този идеал води бойците ни в следващи три войни – Балканската, Междусъюзническата и Първата Световна. Именно този идеал е причина за Съединението преди това.

Тогава, в началото на века, хората са били други. Българите са били други. Те са искали да я има България. Борили са се за нея. Страдали са за нея. Ликували са за нея. Умирали са и са създавали – пак за НЕЯ!

Днес е съвсем различно. Днес, вместо на площада със знамената, ние сме в Гърция, на хотел или на СПА. Днес това е ден за почивка и възможност да изкрънкаме един по-дълъг уикенд от работодателя.

Сякаш сме се предали. Не сякаш, ние сме. Днес повече от всякога хората тръгват към Терминал 2 с еднопосочен билет и без вяра. Днес избираме управници, които преди две години сме свалили. Днес нямаме сили, а и желание да протестираме. Нямаме ищах за борба. Днес сякаш не ни пука дали ще я има България!

Това ли е заветът на дедите ни! И какво наследство ще оставим на децата си?

Ей от това ме боли! И затова някак хем ми е празнично, хем болно! И много, много тъжно 😦

Честит прзник Българийо! На този ден ти се роди!

Постен сладкиш с грис халва


Мога спокойно да го кръстя и Тодорвски постен сладкиш, щото си е чиста импровизация навръх Тодоровден, демек правих го вчера. Щото нали се сещате, че то моето никога не е рецепта като хората. И така, тези дни мислех да постя (уви, по ред причини, не ми се отвори парашутът) и бях прочистила хладилника от всякакви животински храни. В същото време ми се ядеше грис халва, от миналата седмица я мисля, ама пусти мързел. Обаче пък едни ябълки сериозно ми намигваха, че ако не ги оползотворя ще заминат гнили в небитието. Да ме пита човек защо си купувам ябълки като не ги обичам… освен на сладкиши де 🙂

И те така, в опит да съчетая желание с нужда пък и за да отложа ужасно наложителното почистване на кочината вкъщи, се роди ей таз убавиня (верно, на снимката изглежда малко като повръщана плодова салата, ма нали знаете, че снимам с телефон, пък и аранжимент няма, щото един брой котка дебнеше с интерес) DSC_0064 Някак грис халва с ябълки само не ми се връзваше съвсем. Затова реших да си направя една тънка коричка, тип блат, върху нея да сложа грис халвата и най-отгоре ябълки. И то пък взе, че се получи. Е, малко по-мазничко от нормално, ама винаги може да се намали мазнината – от грис халвата. Блатчето замесих в нова за мен комбинация от продукти. Нямах яйца и мляко, но за сметка на това имах сусамов тахан. Реших, че ще свърши чудесна работа. Оказа се, че и захарта ми е съвсем малко, на всичко отгоре размесена с канела. Затова забърках следния бълвоч с мерки на око: DSC_0060

10 с. л. брашно

1 с.л. сусамов тахан

2 с.л. мед

1/2 с.л. сода за хляб, активирана с малко оцет

вода до получаване на много гъсто кексово тесто.

Цялата тази хубост запекох около 5-7 минути на 180 градуса и тя взе да придобива особен цвят на оранжеви точки. Извадих и надобох с вилица. Причината: ами да навлезе сока от ябълките в блата. DSC_0061 Отгоре на таз хубавиня изсипах грис халва направена по следния начин: в малко мазнина сложих около 5-6 лъжици грис и 2 лъжици (още работим с мярката супена лъжица) захар с канела. Като се запържи до желания цвят, добавих вода до гъста каша и още малко канела. Е, това се случи от втория път, защото първият опит още го изстъргвам черен от дъното да една тендежка. Ми който блее… Най-отгоре метнах ябълките, които предварително бях задушила с нюню мазнинка и 2 лъжици от закарта с канела.

Тоя целия буламач отиде във фурната за десетина минути. Вкусно стана бе 🙂 Освен това някак вкусовете много добре се допълниха – сусамов тахан, мед, грис, канела и ябълка. Простичко и никак диетично. Е, разбира се, ако не постите, винаги можете да си спестите това упражнение и да заложите на добрия стар шоколад 😉 DSC_0062 Много ми хареса тоя сусамов тахан в тесто. Вече съм замислила едни палачинки с него 😀 Добър апетит и Честита Ви Баба Марта!

Народни танци с мен


От няколко седмици школа „Младост“, в която танцувам, има нова група за начинаещи. Преподаваме аз и Софи, която има зад гърба си вече няколко години опит. Ако искате да се раздвижите и да се заредите с добро настроение, заповядайте при нас 🙂10906313_10152842077965186_8434942960169359919_n

Защото важни са хората


Нормално е в края на годината човек да го обхване равносметкавото време. Това, което искам да споделя аз, обаче, е мисъл, глождеща съзнанието ми от месеци.

Моята година беше трудна, тежка, предизвикателна, донякъде нервна и стресирана. Но тя беше и щедра на успехи, на смели решения, дори на неразумно смели решения, на нови изживявания, на вяра, на радост, на подадена ръка, на усещането, че има смисъл… че животът ти и светът ти имат смисъл. Абе накратко и за пореден път – от всичко по много; взе ми много, но ми даде много.

Тази година не веднъж казах „имам нужда от помощ“ и „благодаря“. И ако второто обичам да го казвам, то за първото ми се къса сърцето, защото съм свикнала да се справям сама. Но по-важното е, че имаше на кого да го кажа. В трудните ми моменти през тази година открих, че много хора са зад мен. И слава богу тук не говоря само за семейството ми, което беше и е най-големият ми гръб. Семейстовото, което макар да не разбира винаги моите решения и идеи, ме подкрепя… пък дори и да не ме подкрепя, ми помага … безпрекословно. Защото така ги разбираме ние нещата, които описват семейството 🙂

Открих, обаче, за пореден път, че имам невероятни, верни и страхотни приятели. Приятели, които също се държат като мое семейство. Приятели, които не веднъж застанаха зад мен, дори когато математиката не излизаше или главата ми вреше от идеи и необмислени решения. Приятели, които с години са с мен, но и нови – такива, които ми повярваха, които ме приеха в света си (с цялата ми лудост 🙂 ). Приятели, без които не бих била това, което съм днес и в този час. И безкрайно им благодаря!

Тази година поне двеста пъти казах, че Господ е събирач. И го вярвам. Защото ме срещна със страхотни нови хора, които ме накараха отново да вярвам в доброто, в малките неща, в топлината на огъня, който носим отвътре. И почти всеки ден за мен беше малко чудо, в което когато най-много имаш нужда, някой ти подава ръка, често без дори да съзнава колко ти е помогнал.

А примерите са толкова много, че ако седна да ги изброявам със сигурност ще забравя поне 30% от тях. И няма да изреждам, защото всеки, който трябва да се познае в този пост, ще го направи.

Благодаря ви приятели, че ви имам до себе си!

Благодаря ви мамо и тате (баща ми, щото отдавна не те наричам тате), че ме търпите и сте толкова държеливи!

Благодаря Еми и Мите, че ме правите толкова щастлива и ме карате да се чувствам горда леля, но и често като по-малката, а не по-голяма сестра!

Благодаря Калина, че ме възпитаваш как се преживява пубертет 🙂 Обичам те безкрайно!

Благодаря ти Боже, че имам такъв свят!

За 2015-та си пожелавам само едно да сме живи и здрави! Защото важни са хората! (Eeee и някои други животни също)

PS: И нека си спомним, макар и за момент, за онези, които вече ги няма, но са били и все още в сърцата и спомените ни са Нашите Хора!

Предай нататък с усмивка


Едва ли има човек, който да не  е гледал от онези поучителни филмчета тип „предай нататък“, в които някой прави нещо добро или помага на друг, после този другия на трети и т.н. Варианти много и всякакви. Изглеждат едновременно толкова обикновени и в същото време сякаш нереални в забързаното ни ежедневие. Доста са актуални, особено така предколедно.

Моята голяма радост е, че се случват наистина и е много приятно да се усетиш герой в такъв филм. На мен ми се случи преди няколко дни. И това затвърди за пореден път усещането ми, че тук има много смислен и читав народ; стойностни и смислени хора (затова продължава да не ми е ясно, м…а му, защо си избираме такива управници).

Паркирам си аз на едно място на ул. Жорио Кюри. Бързам! Трябва да сляза с метрото до центъра. Ще закъснея за важна среща. А около метрото, естествено, няма къде да се спре по никакъв начин. Та рискувам а на главната улица. Слизам, заключвам, а срещу мен върви едно младо момче с кафе в ръка и униформа. Само го погледнах и казах: „тук не може нали?“ с онзи молещ поглед тип „човече много съм на зор, та затова така“. Той кротичко ми каза, че на това място вдигат колите с паяк. На него колата не му пречи, но аз рискувам да не си я намеря. Аз се затюхках, че пусто трябва да сляза до центъра. така и така… с метрото. И тогава момчето ми показа една задъдена уличка зад един блок и рече, че там винаги се намира поне едно местенце. Той като идвал на работа с колата и там паркирал. Благодарих и хукнах. Успях! Обаче, това момче можеше и да не ми даде съвет. Можеше и да не ме предупреди. Можеше просто да си остане в кабинката и да си каже “ тва не е мой проблем“. Но, не го направи, за което съм му благодарна.

На връщане от същата среща, пак се возя в метрото. Гледам на два-три метра от мен едно високо момче. Чете си нещо на някакво устройство. Не се вижда на какво. Раницата му на гърба зее отворена. Зад него поне десет човека просто си се возят кротко, с поглед вперен през тази раница. Приготвяйки се да слизам просто му махнах и му казах. Той се сепна, явно не обакваше. Благодари ми и се зае да се оправя, а аз си тръгнах. С усмивка! Тръгнах си с усещането, че този филм се случва наистина и ще е страшно хубаво и това момче да предаде нататък. Но дори и да не го направи, на мен си ми беше кеф.

Както винаги съм казвала и вярвала, именно в тези мънички жестове се крие най-милата и благородна част на човека. Точно за тези жестове е добре да имаме сетива, защото именно те правят деня светъл, смислен и усмихнат, дават му онази подправка наречена чиста радост. Радост, от която имаме нужда постоянно.

И затова думи като „благодаря“, „моля“ или „заповядай“ наричахме вълшебни в детството си. Добре е да си ги носим и като пораснем, да си пазим вълшебството просто. И не защото наближава Коледа, а просто така – за разкош 🙂

Поканена си на рождения си ден


Значи, това човек да не реши да се сдухва. Все ще се намери някой, който да не му позволи 🙂 Тъкмо се бях стресирала, че ставам на сериозните вече 35. Аз и 35! Еми не ми се вписва в едно изречение. Не ощееее!

От сутринта всички се стараеха да не ми позволяват да се замислям връз таз математика.

Само дето изобщо не очаквах, че плановете ми за приятно и лежерно празнуване с питие в парка, на сладки приказки и мека пълнолунна светлина, ще бъдат разбити тотално. Не стига, че се довлякох в сто часа, след родителска среща. Не стига, че до последно не знаех дали и какво изобщо ще правя на тоз МОЯТ ден. Ами те, моля ви се, ми организирали парти-изненада! Моите приятели в парка. Онези, с които всяка вечер си разхождаме добитъците … или те разхождат нас (това е една друга тема за разговор :))

Аз се чудя защо след тоя пост на Рени, в кучкарската ни група, последва затишие (освен, че успя да ме разплаче):

„Мили хора, днес искам да обърна вашето внимание към човек, който и без това обсебва и заема цялото ви внимание в момента, в който се приближите на по-малко от три метра 🙂 Макар че сравнително от скоро чуваме из парка „Хааааааариииииии!“, всеки от нас поне веднъж (някои почти всяка вечер) е зарязвал и куче и разходка поради интензивни разговори с въпросната личност, по теми вариращи от отглеждане на дъщеря-тийнейджър през готвене на миш-маш до PR техники 🙂 Накратко: днес Julia Popcheva ( по-известна в някои среди като Juliapulia или с гръмкото название Юла) има рожден ден! Юлке! Юленце! Вярвам, че говоря от името на всички, като ти пожелавам прекрасен рожден ден, огромно, непоносимо щастие и догодина пак да станеш на 22 🙂 Радваме се, че реши да ни се изтресеш в спокойното ни ежедневие (ежевечерие) и да направиш парка още по-добро място 🙂 Наздраве!“

Те били заети да се организират. В общ чат! В който аз не присъствам! Абе алоуууу, аз не съм свикнала да бъда от другата страна на чата 🙂

И се нося росна-пресна на поляната, с каквото успях да взема от близкото магазинче с кодово име „Бензиностанцията“. И се чудя защо, по дяволите, искат да ме завлекат до другия край на парка за фотоапарат. И защо Ани 15 минути се опитва да избира солети. Пък Софи страда от факта, че остава без квартира. Абе Софи, аз нали ти казах още преди два месеца, че ако стане така идваш у нас, какъв ти е проблема. Едвам ме удържали …

И се връщаме към импровизираната маса. А там една тайфа с шапки, пищящи свирки от устите и шоколадова торта изведнъж взеха да пеят Happy Birthday. Пък аз само успях да се засмея, да загубя ума и дума (а това е адски трудно постижимо) и да мигам на парцали. Нещо, което всъщност ми се случваше от сутринта. И даже подарък ми приготвили… не един, няколко 🙂 И ми написали пожелания, и наричания … мили, истински и съкровени; точно такива, каквито са нужни на човека, за да бъде абсолютно щастлив.

DSC_0005

И вкъщи взех да отварям – писма и подаръци. И във всеки свитък, във всяка кутийка, във всяко послание, откривах частица вложено сърце; частица вложена радост; частица вложено добро … за мен 🙂

DSC_0006

Открих го в посланията, които ще запазя само за себе си …

DSC_0009

DSC_0010

… и в гривната със символа на безкрайността, колкото е безкрайна благодарността ми към всички тези хора ( и която не знам от кого е) …

DSC_0012

… и в пеперуденото послание за успех …

DSC_0013

… и в рецептата за щастие, която без да искам съм спазвала и преди.

DSC_0019

Открих ги и в нежността на водното конче, подбрано с толкова стил …

DSC_0016

… и в деликатността на перличката, подарена с любов и от сърце …

DSC_0017

… и в крилете, които асоциирам със свободата на духа …

DSC_0018

… и звънчето, което да допълни гърмящия ми глас, когато търся обожаваната бира.

DSC_0020

Открих ги в невероятните цветя, които имат своята много специална история. Цветя, които са не просто подарък, а послание и пожелание, някой ден ще ви разкажа. Благодаря ти Кате, че отдели частица от себе си за мен 🙂

DSC_0022

И пак се просълзих от вълнение, защото емоцията още не може да ме пусне. И не само, защото стана страхотен купон. И не само, защото успяха да ме изненадат абсолютно и на 100%. А, защото видях, че на толкова много хора им пука за мен и искат да ме направят щастлива на моя ден, заради чистата радост, от сърце и без пози.

И не бяха само те вчера!

Все пак кой друг може да се похвали с такъв страхотен шеф, който не просто ти подарява подарък-символ 🙂 ами те закарва до вкъщи и ти качва подаръка до горе. Кой друг може, а?

DSC_0004

И на всички, които ще кажат „да бе много важно, бира“, ще отговоря – много е важно наистина. За мен е важно и аз си знам защо!

А пък Милена хич няма да я коментирам … понеже тя е виновна вече повече от 24 часа да продължавам да се смея … понеже тя е виновна още със ставането от леглото да мигам на парцали, във вид на развълнуван диригент и по гащи. Само тя може да ми причини това: 8 ч, на вратата се звъни, не очаквам никой. Поглеждам през шпионката и я виждам  с тази красота.

DSC_0001

Била съм ставала на шест, толкова ми бил акъл 🙂 И блуза ми донесе, понеже нямам женски дрехи 🙂 Как да не я обича човек. Дори Теди, съседката, й прости, че беше звъняла на всички звънци, за да я пуснат да влезе на входа.

И защо ви разказвам всичко това! За да ви покажа, че добрите хора не са се свършили. Има ги и могат да радват, да обичат, да ценят, да създават и да съзидават!

Отново получих най-страхотните подаръци. Защо ли? Защото са безценни! Всички тези подаръци струват много сърце, много душа и много сетива!!!

Благодаря ви приятели, че направихте деня ми празник! Без вас, той просто нямаше да се случи!!!

PS. Колкото до самото парти-изненада … ами то не може да се опише с думи, трябва да се изживее! Беше неповторимо!

За безграничната омраза и границите на съзнанието


Да, знам, че пиша в конкретика, но зад нея определено стои общото. Или поне аз го виждам така. А вече много ми се иска да поставя на дискусия конкретни въпроси и хич не ми пука, дали някой ще ме изяде с парцалите.

Всички мразят кучкарите. Дори не съм сигурна дали мразят кучетата. Просто мразят. И хвърлят огън и жупел. Напоследък все по-често и все по-публично. Всеки ден ставам свидетел на тази безгранична омраза по един или друг начин. Все ние сме виновни – за мръсния парк, за липсата на място за игра, за опасностите, които крият животните ни. Онзи ден слушах баба, която казваше на внучето си „виждаш ли ги тия големи кучета, бързо тръгвай, че ще те оставя на тях!!!“ А кучетата бяха на 15 метра, в зона разрешена от общината. Но бабата плашеше детето. Утре него ще го е страх. И кой ще е виновен? Какво насаждаме у собствените си деца?

Било пълно с изпражнения! Да така е. Особено от няколкото бездомни кучета живеещи в парка. Но ние мразим кучкарите, нищо че 90% от тях почистват след любимците си. И никой не си задава въпроса, какво всъщност правят тези кучкари. Защото зад омразата забравяме да видим, че хората със собствени средства обезпаразитяват уличните кучета, за да не носят зарази из същия този парк, в който играят децата. През последните два месеца прибраха четири изхвърлени кучета, които вместо да станат бездомни, гладни, злобни и разнасящи боклуци, сега си имат дом. Но никой не мрази хората, които са изхвърлили тези четири кучета. Никой не мрази хората, които не си кастрират вързаните в дворовете песове и изхвърлят кашони с малки насред града. И защо? Защото е по-лесно. Защото като има виновник, не мислим, че всички сме по малко виновни, понеже си затваряме очите. И вместо да потърсим решение на проблемите, вместо да ги дефинираме, ние просто мразим.

По същия начин мразим и Бърза помощ, защото никога не идва навреме или неглижира проблемите ни. А колко от нас направиха нещо за тази Бърза помощ или за здравната ни система въобще. Колко от нас (вече вас) се съгласиха да ги осигуряват на по-ниска заплата, от колкото реално получават? Колко от вас платиха своя дан, за да има работеща здравна система, в която лекарите да имат достойно заплащане? Хитруваме на дребно, без да си даваме сметка, че именно то нас зависи да имаме уважавани лекари и учители. Техните заплати идват от нашите данъци, които ние не искаме да плащаме. И после ги мразим. Защото е по-лесно!

Мразим и пенсионерите, които гласуват за БСП и после същата партия управлява. А колко от вас, които мразят, гласуваха на изборите? А на предишните? А на по-предишните? Мразим тези, които имат позиция, докато ние нямаме или нямаме воля да изразим. Да, на мен също ми стана мъчно, че на събранието на БСП-Младост в читалище, единственият млад човек беше Кадиев. Миризмата на нафталин от нашите народни носии и официалните рокли на бабите се смесваха с миризмата на пот от нашите репетирали тела и телата на задушаващите се в залата делегати. Не се дишаше! Но повече не се дишаше от осъзнаването кой гласува в България. А защо другите не гласуват? Защо мразим политиците, а накрая пак казваме „тия им спечелиха изборите, ония са платени“. И защо мразим онези, които имат позиция, докато нас ни мързи? Защото е по-лесно!

И безграничната омраза ни е обзела до толкова, че не ни е нужно да ни разделят, за да ни владеят. Ние сме си разделени. В омразата едни към други. И лесни за владеене! Защото сме се фокусирали погрешно – в омразата.

А можем просто да отворим съзнанието си. Да опитаме да разберем позицията на другия. Да станем една идея по-толеранти. Да станем една идея по-даващи. Тогава ще имаме правото и дори задължението да бъдем по-искащи, по-адекватно искащи. И това не е лесно.

Безгранична омраза и ограничено съзнание!

Не може ли да е обратното? Зависи само от нас!

Защото аз имам навика да завършвам разговорите с детето си с фразата „обичам те“. Тръгвайки към работа също целувам кучето си с фразата „обичам те“. И да ви кажа, много ми е хубаво. И се чувствам щастлива. И не искам да ме тровят с чуждата омраза.

Защото аз за себе си съм избрала и не ми харесва да мразя!!!

Първа пролет 2014


Честита Първа пролет!

This slideshow requires JavaScript.

 

Такава я видях аз в нашия парк … в Ловния парк де 🙂