По-точното заглавие е „В памет на всички онези, които загинаха, за да я има България!“
Честит празник Българийо! Честит празник българи!
И тук спирам с апотеоза и оставам с болката. Днес сякаш ми е повече мъчно, отколкото празнично. Мъчно ми е, защото 3ти март е дата противоречива, колкото празнична, толкова и тъжна. Дата, която ни дава надежда за единна и силна България. Дата, която води безброй мъже и жени в боя, с вярата, че Санстефанската държава може да я има. Именно този идеал води бойците ни в следващи три войни – Балканската, Междусъюзническата и Първата Световна. Именно този идеал е причина за Съединението преди това.
Тогава, в началото на века, хората са били други. Българите са били други. Те са искали да я има България. Борили са се за нея. Страдали са за нея. Ликували са за нея. Умирали са и са създавали – пак за НЕЯ!
Днес е съвсем различно. Днес, вместо на площада със знамената, ние сме в Гърция, на хотел или на СПА. Днес това е ден за почивка и възможност да изкрънкаме един по-дълъг уикенд от работодателя.
Сякаш сме се предали. Не сякаш, ние сме. Днес повече от всякога хората тръгват към Терминал 2 с еднопосочен билет и без вяра. Днес избираме управници, които преди две години сме свалили. Днес нямаме сили, а и желание да протестираме. Нямаме ищах за борба. Днес сякаш не ни пука дали ще я има България!
Това ли е заветът на дедите ни! И какво наследство ще оставим на децата си?
Ей от това ме боли! И затова някак хем ми е празнично, хем болно! И много, много тъжно 😦
Честит прзник Българийо! На този ден ти се роди!
мар. 19
This gallery contains 7 photos.
Just see them! Без коментар, просто гледайте – това е първото, което виждам сутрин в парка! Огромен поклон пред хората, които влагат сърце в обучението на децата! PS. Translation: „Spring“, „Summer“, „Autumn“, „Winter“, „Sunflowers“, „Fantasy“ made by the students from third grade „B“class at „Frédéric Joliot-Curie“ school; Project „A new beginning for Geo Milev Park“. […]
– Може ли да питам нещо? – пита Вики, който е на 6 г.
– Кажи, Вики.
– Приятелите прегръщат ли се?
– Да, Вики, прегръщат се.
И той ме прегърна през кръста, а аз го целунах по главата с нахлупената шапка 🙂
29.01.2014 г.
хижа Алеко
ян. 9
This gallery contains 4 photos.
Необикновена е тази Коледа, толкова много необикновена, че само разболяването ми преди Бъдни вечер ми подсказва, че в живота и на празниците има някаква повтаряемост. Пак добре, че бързо станах на крака … този път … заради полазничето. 24 декември е, нищо че едва сега започва. Цялата къща вече спи спокойно, с тихи планове за […]
Искам да ви разкажа една история от вчера … и от много подобни дни. Една история за това колко може да си прав и грешен, пред себе си и онзи, когото най-много обичаш.
Вчера се прибирах с метрото и се разходих из квартала. А аз обичам да се разхождам така, нали всеки път откривателствам. Този път откритието не ми хареса, ама никак, защото в него открих и себе си, себе си, каквато не искам бъда, но каквато не веднъж съм била.
От детската градина се чуваше глъчка, смях и игри. А отвън майка и момиченце на около 7-8 години се караха жестоко. Майката обясняваше как забранява на детето да ходи в градината без разрешение, особено пък при изрична забрана. Беше ядосана и то доста. Виждах детето в гръб и само по стойката му си представях как изглежда. Настигнах ги. Момиченцето беше страшно уплашено. Знаеше, че е виновно. Знаеше, че тая караница няма да му се размине. Чувстваше се и гузно, и стреснато, и сякаш изоставено от съдбата в ръцете на някой, с който не може да се пребори. Заболя ме душата за детето. Ама истински и искрено.
Да, разбирам майката. Познавам този родителски страх, който често е необоснован. Страх, който децата ни не схващат. Разбирам защо едната се държеше така – караше се и гледаше с ужасен леден поглед. Разбирам и защо другата е пристъпила изричната забрана – ами аз бях същата като дете, даже май и до днес.
С всички тези мисли в главата подминах майката и детето с буца в гърлото. И в този момент една друга мисъл удари сърцето ми жестоко. Боли ме за това дете, а кой го болеше за моето дете, попадало не веднъж в подобна ситуация. В тази майка видях себе си от много други случаи. В очите на това момиченце видях погледа на моето собствено – от много други случаи. И ето от това ме заболя още повече, направо физически.
Успях да погледна отстрани една ситуация, в която не веднъж съм била участник и то по най-неправилния възможен начин. Да насаждаш на детето си собствените си страхове, да го плашиш така, че да те гледа с облещени от ужас очи, да го поставяш в ситуация, в която стои безпомощно пред теб, който си по-силен и който се предполага да си негов закрилник. Това е кошмарно … за детето … и за теб, когато го осъзнаеш. Човек понякога не успява да се научи от собствените си грешки, затова е добре да не подминава чуждите, особено ако те са огледало.
И сега, дни преди дъщеря ми официално да стане тийнейджър искам да й се извиня за всички онези случаи, в които сме изглеждали по този начин и тя се е чувствала по този начин. Не съм била права. Обичам я, закрилям я, но я и наранявам. И майките грешат и трябва да умеят да се извиняват.
Калина маме, извинявай, обичам те и ще се постарая никога повече да не поставям двете ни в такава ситуация, защото не го заслужаваме нито аз, нито ти!
авг. 16
This gallery contains 1 photo.
I recently wrote in Facebook something that is part of my own life philosophy (it is always better to have your own life philosophy – it makes life easier). Today I want to share it with you: „Being happy is a state of mind and a personal decision 🙂 Happiness depends on us, but not […]
юни 23
This gallery contains 1 photo.
I missed several photo challenges recently and I decided to come back with something funny on the theme „Create“. See what does it mean to create reading habits 🙂 This is my daughter in the summer between her first and second grade. She is still reading in peculiar ways, only not often enough 😦 Here […]
You all know the cliche that our kids are our future. Yes, its a cliche, but it is still the truth (perhaps this is the reason to become a cliche :)).
Although I am not a witch, I saw the future these days, the future in the eyes, in the smiles, in the ambition of our children. They showed us that the joy and laughter, the happiness and satisfaction of the goals achieved will be always part of their lives. They convinced us, their parents, that their future will be bright and meaningful. (What else should a parent wish for?)
My daughter is a native folklore dancer. She is dancing in a children folklore еnsеmble Zornica. Two days ago they celebrated the еnsеmble’s fifth anniversary with grand concert. It was then, when I realized that my child is already a young and beautiful lady.
Here is a video of the latest dance that the kids have learned. It tells the story of the girls that gather rose blossoms for preparing the strongest fragrance – the rose oil. See the flower growing and the already grown up kids. All these dancers are at the age between 10 – 16 years old.
Enjoy:
I am so very proud of them and so very grateful to their teachers!
Стоя и пия кафе на OMV. Градът тепърва се събужда, макар за мен утрото отдавна да е дошло. Първата задача е отметната. Имам време за кафе, за моменти насаме със себе си. Рядко ми се случва – първо, защото няма време и второ, защото трудно понасям самотата за дълго (ми нямам с кого да си приказвам).
И така, денят започва с изглед към все още снежната планина, обляна в слънце. Пред нея градът става все по-забързан. А това, повярвайте ми, много се усеща на бул. „Цариградско шосе“. Профучават коли и крачещи към работата си хора. Идват шофьори като мен. Едни зареждат и остават за кратко, други забързано изчезват. А аз стоя и се усмихвам, посрещам и изпращам. Спрял момент, последният преди да ме завърти мелницата на фестивала с пълна сила. Странна смес между високия адреналин в кръвта ми и кротостта на тишината.
Пролет е, красиво и зелено, с аромат на прясно кафе и кроасан с шоколад. И лист от джобното тефтерче, и молив, както едно време.
Хубаво е!
Аз и светът!
Аз и себе си!
Аз и усмивката!
Добро утро!
(Писано на бензиностанцията на 27 април 2012 г., в 8.00 ч)
Днес за първи път от 7 години насам купих ягоди за дъщеря ми (след едно натравяне получи отвращение). Тя ги изяде с такъв кеф, че си спомних една стара история. Разговор между Калина, почти на 3 г. и един сервитьор. Действието се развива в 22ч. на един язовир в работен ден. Ние бяхме единствените клиенти:
– Исфинете, дали мога да ви попитам нещо? – пита наша Минка гордо и уверено.
– Да, кажи! – каза сервитьора в абсолютно изумление, увиснало чене и ококорени очи.
– Случайно да имате сладолед от ядодка?
– Имаме – с продължаващо изумление отговори той.
– Може ли тогава един за мене?
– А мама разрешава ли?
– Ами да.
Ние с баща й се чудехме на кое повече да се смеем, на тотлно втрещения, от говорещото му на Вие дете, сервитьор или на госпожицата с гордо вдигната глава и правилен изказ. И двете бяха изненада за нас 🙂
До ден днешен наричам ягодовия сладолед „сладолед от ядодка“ … еми така си остана 🙂
–
Сладоледът пристигна с милото „Заповядай“, а едни грейнали очички гарнираха отговора:
– Бугударя!
juliapulia 