В памет на 3 март


460x529 По-точното заглавие е „В памет на всички онези, които загинаха, за да я има България!“

Честит празник Българийо! Честит празник българи!

И тук спирам с апотеоза и оставам с болката. Днес сякаш ми е повече мъчно, отколкото  празнично. Мъчно ми е, защото 3ти март е дата противоречива, колкото празнична,  толкова и тъжна. Дата, която ни дава надежда за единна и силна България. Дата, която води безброй мъже и жени в боя, с вярата, че Санстефанската държава може да я има. Именно този идеал води бойците ни в следващи три войни – Балканската, Междусъюзническата и Първата Световна. Именно този идеал е причина за Съединението преди това.

Тогава, в началото на века, хората са били други. Българите са били други. Те са искали да я има България. Борили са се за нея. Страдали са за нея. Ликували са за нея. Умирали са и са създавали – пак за НЕЯ!

Днес е съвсем различно. Днес, вместо на площада със знамената, ние сме в Гърция, на хотел или на СПА. Днес това е ден за почивка и възможност да изкрънкаме един по-дълъг уикенд от работодателя.

Сякаш сме се предали. Не сякаш, ние сме. Днес повече от всякога хората тръгват към Терминал 2 с еднопосочен билет и без вяра. Днес избираме управници, които преди две години сме свалили. Днес нямаме сили, а и желание да протестираме. Нямаме ищах за борба. Днес сякаш не ни пука дали ще я има България!

Това ли е заветът на дедите ни! И какво наследство ще оставим на децата си?

Ей от това ме боли! И затова някак хем ми е празнично, хем болно! И много, много тъжно 😦

Честит прзник Българийо! На този ден ти се роди!

Advertisements

Постен сладкиш с грис халва


Мога спокойно да го кръстя и Тодорвски постен сладкиш, щото си е чиста импровизация навръх Тодоровден, демек правих го вчера. Щото нали се сещате, че то моето никога не е рецепта като хората. И така, тези дни мислех да постя (уви, по ред причини, не ми се отвори парашутът) и бях прочистила хладилника от всякакви животински храни. В същото време ми се ядеше грис халва, от миналата седмица я мисля, ама пусти мързел. Обаче пък едни ябълки сериозно ми намигваха, че ако не ги оползотворя ще заминат гнили в небитието. Да ме пита човек защо си купувам ябълки като не ги обичам… освен на сладкиши де 🙂

И те така, в опит да съчетая желание с нужда пък и за да отложа ужасно наложителното почистване на кочината вкъщи, се роди ей таз убавиня (верно, на снимката изглежда малко като повръщана плодова салата, ма нали знаете, че снимам с телефон, пък и аранжимент няма, щото един брой котка дебнеше с интерес) DSC_0064 Някак грис халва с ябълки само не ми се връзваше съвсем. Затова реших да си направя една тънка коричка, тип блат, върху нея да сложа грис халвата и най-отгоре ябълки. И то пък взе, че се получи. Е, малко по-мазничко от нормално, ама винаги може да се намали мазнината – от грис халвата. Блатчето замесих в нова за мен комбинация от продукти. Нямах яйца и мляко, но за сметка на това имах сусамов тахан. Реших, че ще свърши чудесна работа. Оказа се, че и захарта ми е съвсем малко, на всичко отгоре размесена с канела. Затова забърках следния бълвоч с мерки на око: DSC_0060

10 с. л. брашно

1 с.л. сусамов тахан

2 с.л. мед

1/2 с.л. сода за хляб, активирана с малко оцет

вода до получаване на много гъсто кексово тесто.

Цялата тази хубост запекох около 5-7 минути на 180 градуса и тя взе да придобива особен цвят на оранжеви точки. Извадих и надобох с вилица. Причината: ами да навлезе сока от ябълките в блата. DSC_0061 Отгоре на таз хубавиня изсипах грис халва направена по следния начин: в малко мазнина сложих около 5-6 лъжици грис и 2 лъжици (още работим с мярката супена лъжица) захар с канела. Като се запържи до желания цвят, добавих вода до гъста каша и още малко канела. Е, това се случи от втория път, защото първият опит още го изстъргвам черен от дъното да една тендежка. Ми който блее… Най-отгоре метнах ябълките, които предварително бях задушила с нюню мазнинка и 2 лъжици от закарта с канела.

Тоя целия буламач отиде във фурната за десетина минути. Вкусно стана бе 🙂 Освен това някак вкусовете много добре се допълниха – сусамов тахан, мед, грис, канела и ябълка. Простичко и никак диетично. Е, разбира се, ако не постите, винаги можете да си спестите това упражнение и да заложите на добрия стар шоколад 😉 DSC_0062 Много ми хареса тоя сусамов тахан в тесто. Вече съм замислила едни палачинки с него 😀 Добър апетит и Честита Ви Баба Марта!

Народни танци с мен


От няколко седмици школа „Младост“, в която танцувам, има нова група за начинаещи. Преподаваме аз и Софи, която има зад гърба си вече няколко години опит. Ако искате да се раздвижите и да се заредите с добро настроение, заповядайте при нас 🙂10906313_10152842077965186_8434942960169359919_n

Прости ми!


Често с добро аз към теб се обръщам

с думи и дела на доброто отвръщам.

Често с любов към душата ти тръгвам

и това ме посреща от сърцето ти също.

Често създаваме нещо, с което

гордеем се двама във битието.

 

Но за мен не са чужди нито гняв, нито горест

и се случва да хваща ме нервната болест,

да руша, да забравям, да наранявам умело,

тъй както може само оръжието във дуела.

 

Аз зная и още, в желание сляпо

как с мисъл красива създава се блато,

как в опит да бъда и аз огорчавам,

как с желание мило – унищожавам.

 

И своите грешки аз често признавам,

но някога бъркам без да осъзнавам.

Затова пак те моля приятелю мили,

ако думи и жест са теб наранили,

днес отново в своя свят допусни ме,

а аз от сърце ти казвам „прости ми“!

6 причини да НЕ си вземете котка


10460856_10205457297137652_7060705417543935752_oЗначи, човек каквото сам си причини, друг не може да му го причини! (не знам кой го е казал, сигурно е народна мъдрост)

Преди да действаш, мисли! (и това не знам кой го е казал, може и никой да не го е казал, ама аз ви го казвам)

Всяко решение си тегли последствията (няма да се повтарям 🙂 )

И изобщо ситуацията е внимавай какъв Франк си причиняваш, щото ще ти се нафранки положението. Или шест причини да НЕ си вземете котка, съгласно визията на един потърпевш кучкар. Демек аз.

1. „Внимание, разхождам се навсякъде!“

Когато си свикнал да живееш с куче и особено ако си отраснал с коткоубиец, някак си не си даваш сметка, че онова мяучещото животно е съвсем друга бира. Изведнъж се оказва, че домът ти е тотално неподготвен за подобно БЕДСТВИЕ. Ми то ходи навсякъде бе! Даже се качва на хладилника (най-високата част вкъщи) и оттам упорито се кара на Румбата, докато последната се опитва да оближе всичката мърсотия сътворена от домочадието. Стоиш си кротичко и изведнъж откриваш някакво добиче на масата, заето да ти яде от чинията. Абе алоууууууу, теб кой ти разреши да ходиш там? Ужас! Ами качването на плота, на който готвиш? С лапите, дето досега са проверявали как така водата изчезва в тоалетната. Минаваш си кротко покрай отворената врата на банята и изведнъж някакво неестествено движение ти привлича погледа. Двоен ужас! Една опашка стърчи, едно дупе почти, а другото е потънало … в порцелановото конче. Какво толкова интересно има там бе?

А печката? Дори стъпването върху горещ котлон не доведе до някакви сериозни последици, само до заобикаляне на уреда през остатъка от деня. Нощта не я коментирам изобщо.

Вие котка в хладилник виждали ли сте? Щото аз вече съм. Два пъти. И не ще да излиза. А в гардероб? А в шкафа с продуктите? Добре че нямам много мебели.

Пък извинявайте много, ама какво си позволявате да пипате компютъра без компания. „Щом твоите ръце са там, начи и моите може … и крака, иии каквото си искам.“

10934040_10205874643131041_2590744080298810691_n

А тая ютия изобщо не трябва да стои на прозореца. Тя стои на пода. И не смейте да противоречите, само ще останете без ютия. Щипките пък няма да ги споменавам. Те живеят в „Пещерата на Али Баба“, демек под хладилника (ех тоя хладилник). Не дай си боже някоя да изпълзи оттам и да вземе да се покатери на сушилката. Ама моментално бива отведена обратно на мястото й.

Изобщо списъкът е безкраен… и постоянно се обновява.

2. „Тая тоалетна е за разхвърляне“

Ако мразите да стъпвате по трохи, малки боклучета, кал и подобни, както АЗ, значи ще имате сериозни разногласия с домашния си любимец, относно декорирането на пода. Опитът с бентонитовата тоалетна показа, че сме алергични към нея. Той киха, а аз съм в перманентна истерия заради калните лапички навсякъде (няма да споменавам изобщо къде точно бентонитът се свързва с вода, а на някой му стърчи опашката нагоре). Избархме си по-малкото зло – хрускащ под чехлите силикон и-тук-наум-ще-изпсвувам-щото-не-е-културно-иначе. Той рови в силикона, аз танцувам танца на лудата крещяща стопанка с метлата в ръката. Отдавна съм казала, че това ми е основното превозно средство, но напоследък не се разделям с него.

3. „Имам нокти“

Като всеки средностатистически кучкар, аз съм свикнала да имам проблем с миене, ресане, разхождане, някакви зъби дето се разнасят по вратовете на други кучета, заклещени кокали в устата и разни подобни. През ум не ми беше минавало, че ноктите са основно хладно оръжие. Универсален унищожител направо.

Ноктите се точели?! Какво??? Да е жива и здрава Катето, че ми даде една играчка с въже за заточване на извити режещи мини-ятагани. Еее, то не че това въже не е раздрано почти напълно след няколко месеца. Но, о какъв разкош, ноктите можело да се точат върху дамаската на фотьойлите. Мнооооого е хубаво. Звукът е неповторим и винаги предизвиква вербално-крещящ отговор. А каква неповторима радост, да си изпилим ноктенцата връз раницата или превърнатия в гардероб куфар.

Но това е нищо пред удоволствието да си направим маникюра ползвайки дънки … ОБУТИ!!! Каквато и гледка да ви предложи въображението, все ще е близо  до истината. Троен ужас!

4. „Ти няма да ми казаш какво ще правя, аз ще ти кажа какво ще правя. Пък!“

Една особена черта на котешкия характер е непримиримостта със зададени правила. Кучето се поддава на възпитание, влиза в ритъма на живот на къщата и изобщо се вписва в пълната хармония и идилия. Е, понякога е нужно време, но все пак е постижимо.

С котката положението е нищоподобношефе. Ти го буташ от леглото, то пак се качва… че ти се и кара, че го буташ. Ти го вадиш от няма-да-казвам-пак-откъде, то пак се навира. Ти го сваляш от масата, то пак отгоре. И така няколкостотин пъти. Щото той инат, ама и аз инат 🙂 И така до следващия ден, когато всичко започва ОТНАЧАЛО!

Е, все пак животът с куче се отразява позитивно де. До тук котаракът е научил няколко команди – името си в сърдита интонация, ела тук (най-работещата заповед, сигурно я свърза с храна 😀 ), марш от тук и седни (последните две с променлив успех и според настроението). Опитите продължават … щото нали той инат, ама и аз инат. Подчертавам!

5. „Спиш ли бе, аз съм готов. Хайде ставай да си играем“

Всичко казано дотук, обаче, бледнее на фона на тази точка. Като човек, преживял ранното майчинство, късното майчинство и изобщо всякаквото майчинство, аз се радвам на здрав и щастлив нощен сън, тип наваксвам-си-бе. Избягвам нощното ставане, е даже и събуждане, като дявол от тамян. Няма такъв разкош – да откриеш, че отново можеш да спиш. Абе идилия … докато не сглупиш да се обзаведеш с котка.

Ако обичате да ви будят в 4 или 5 часа през нощта с кроше в окото, то значи нямате никакъв проблем. Усещането е неповторимо. Нещо средно между „абе кво се случва бе“, „къде съм“ и „ко речи“. Ако пък тоз внезапен удар е съпроводен с някой нокът, рязко научаваш котката да лети с начален тласък тип шамар. От което, както стана ясно в предната точка, ефектът е точно никакъв и следва второ кроше. И трето. И така докато окончателно не те събуди, щото вкарва мъркане (не знам как е възможно да се спи при този звук), галене тип „гледай сега, опитвам се да ти се навра в устата, ама то е от любов нали“ и катерене по всякакви части от тялото, особено където те боли или те е гъдел.

Естествено, всичко това се случва еженощно и до звънване на алармата за ставане сутрин. Тогава котката победоносно решава, че й е време да се оттегли и да спи. Че се и възмущава ако й пречиш. О, извинете!

Честно, чувствам се като родител на двегодишно дете. Бях забравила този момент. При това с удоволствие го бях забравила!

6. „Изобщо не е вярно, че съм ти се качил на главата.“

И след всичко казано до тук, ако още не сте се разубедили, то нека ви информирам, че котката е любител на един основен спорт – качване на главата. Предимно преносно, но често и буквално. Пак казвам, в моя случай съм щастлива, че кучето се намесва и намества положението. Иначе съм изгубена бе хораааааа. Щото нали…

10854368_10205470628590930_6215388026458533499_o

… той ама въобще не ми се е качил на главата!!!

Е това е, правете му сметката! После някой да не реве без време 🙂

PS. Както стана ясно, това е Франк. Членува в нашето семейство от октомври-ноември и е на крупните 7 месеца и над 3 кг. Добре, че освен на главите, ни е влязъл и под кожите та си го обичаме и го търпим. Кво да правим, нахендрили сме се вече 🙂

 

Защото важни са хората


Нормално е в края на годината човек да го обхване равносметкавото време. Това, което искам да споделя аз, обаче, е мисъл, глождеща съзнанието ми от месеци.

Моята година беше трудна, тежка, предизвикателна, донякъде нервна и стресирана. Но тя беше и щедра на успехи, на смели решения, дори на неразумно смели решения, на нови изживявания, на вяра, на радост, на подадена ръка, на усещането, че има смисъл… че животът ти и светът ти имат смисъл. Абе накратко и за пореден път – от всичко по много; взе ми много, но ми даде много.

Тази година не веднъж казах „имам нужда от помощ“ и „благодаря“. И ако второто обичам да го казвам, то за първото ми се къса сърцето, защото съм свикнала да се справям сама. Но по-важното е, че имаше на кого да го кажа. В трудните ми моменти през тази година открих, че много хора са зад мен. И слава богу тук не говоря само за семейството ми, което беше и е най-големият ми гръб. Семейстовото, което макар да не разбира винаги моите решения и идеи, ме подкрепя… пък дори и да не ме подкрепя, ми помага … безпрекословно. Защото така ги разбираме ние нещата, които описват семейството 🙂

Открих, обаче, за пореден път, че имам невероятни, верни и страхотни приятели. Приятели, които също се държат като мое семейство. Приятели, които не веднъж застанаха зад мен, дори когато математиката не излизаше или главата ми вреше от идеи и необмислени решения. Приятели, които с години са с мен, но и нови – такива, които ми повярваха, които ме приеха в света си (с цялата ми лудост 🙂 ). Приятели, без които не бих била това, което съм днес и в този час. И безкрайно им благодаря!

Тази година поне двеста пъти казах, че Господ е събирач. И го вярвам. Защото ме срещна със страхотни нови хора, които ме накараха отново да вярвам в доброто, в малките неща, в топлината на огъня, който носим отвътре. И почти всеки ден за мен беше малко чудо, в което когато най-много имаш нужда, някой ти подава ръка, често без дори да съзнава колко ти е помогнал.

А примерите са толкова много, че ако седна да ги изброявам със сигурност ще забравя поне 30% от тях. И няма да изреждам, защото всеки, който трябва да се познае в този пост, ще го направи.

Благодаря ви приятели, че ви имам до себе си!

Благодаря ви мамо и тате (баща ми, щото отдавна не те наричам тате), че ме търпите и сте толкова държеливи!

Благодаря Еми и Мите, че ме правите толкова щастлива и ме карате да се чувствам горда леля, но и често като по-малката, а не по-голяма сестра!

Благодаря Калина, че ме възпитаваш как се преживява пубертет 🙂 Обичам те безкрайно!

Благодаря ти Боже, че имам такъв свят!

За 2015-та си пожелавам само едно да сме живи и здрави! Защото важни са хората! (Eeee и някои други животни също)

PS: И нека си спомним, макар и за момент, за онези, които вече ги няма, но са били и все още в сърцата и спомените ни са Нашите Хора!

Предай нататък с усмивка


Едва ли има човек, който да не  е гледал от онези поучителни филмчета тип „предай нататък“, в които някой прави нещо добро или помага на друг, после този другия на трети и т.н. Варианти много и всякакви. Изглеждат едновременно толкова обикновени и в същото време сякаш нереални в забързаното ни ежедневие. Доста са актуални, особено така предколедно.

Моята голяма радост е, че се случват наистина и е много приятно да се усетиш герой в такъв филм. На мен ми се случи преди няколко дни. И това затвърди за пореден път усещането ми, че тук има много смислен и читав народ; стойностни и смислени хора (затова продължава да не ми е ясно, м…а му, защо си избираме такива управници).

Паркирам си аз на едно място на ул. Жорио Кюри. Бързам! Трябва да сляза с метрото до центъра. Ще закъснея за важна среща. А около метрото, естествено, няма къде да се спре по никакъв начин. Та рискувам а на главната улица. Слизам, заключвам, а срещу мен върви едно младо момче с кафе в ръка и униформа. Само го погледнах и казах: „тук не може нали?“ с онзи молещ поглед тип „човече много съм на зор, та затова така“. Той кротичко ми каза, че на това място вдигат колите с паяк. На него колата не му пречи, но аз рискувам да не си я намеря. Аз се затюхках, че пусто трябва да сляза до центъра. така и така… с метрото. И тогава момчето ми показа една задъдена уличка зад един блок и рече, че там винаги се намира поне едно местенце. Той като идвал на работа с колата и там паркирал. Благодарих и хукнах. Успях! Обаче, това момче можеше и да не ми даде съвет. Можеше и да не ме предупреди. Можеше просто да си остане в кабинката и да си каже “ тва не е мой проблем“. Но, не го направи, за което съм му благодарна.

На връщане от същата среща, пак се возя в метрото. Гледам на два-три метра от мен едно високо момче. Чете си нещо на някакво устройство. Не се вижда на какво. Раницата му на гърба зее отворена. Зад него поне десет човека просто си се возят кротко, с поглед вперен през тази раница. Приготвяйки се да слизам просто му махнах и му казах. Той се сепна, явно не обакваше. Благодари ми и се зае да се оправя, а аз си тръгнах. С усмивка! Тръгнах си с усещането, че този филм се случва наистина и ще е страшно хубаво и това момче да предаде нататък. Но дори и да не го направи, на мен си ми беше кеф.

Както винаги съм казвала и вярвала, именно в тези мънички жестове се крие най-милата и благородна част на човека. Точно за тези жестове е добре да имаме сетива, защото именно те правят деня светъл, смислен и усмихнат, дават му онази подправка наречена чиста радост. Радост, от която имаме нужда постоянно.

И затова думи като „благодаря“, „моля“ или „заповядай“ наричахме вълшебни в детството си. Добре е да си ги носим и като пораснем, да си пазим вълшебството просто. И не защото наближава Коледа, а просто така – за разкош 🙂

Поканена си на рождения си ден


Значи, това човек да не реши да се сдухва. Все ще се намери някой, който да не му позволи 🙂 Тъкмо се бях стресирала, че ставам на сериозните вече 35. Аз и 35! Еми не ми се вписва в едно изречение. Не ощееее!

От сутринта всички се стараеха да не ми позволяват да се замислям връз таз математика.

Само дето изобщо не очаквах, че плановете ми за приятно и лежерно празнуване с питие в парка, на сладки приказки и мека пълнолунна светлина, ще бъдат разбити тотално. Не стига, че се довлякох в сто часа, след родителска среща. Не стига, че до последно не знаех дали и какво изобщо ще правя на тоз МОЯТ ден. Ами те, моля ви се, ми организирали парти-изненада! Моите приятели в парка. Онези, с които всяка вечер си разхождаме добитъците … или те разхождат нас (това е една друга тема за разговор :))

Аз се чудя защо след тоя пост на Рени, в кучкарската ни група, последва затишие (освен, че успя да ме разплаче):

„Мили хора, днес искам да обърна вашето внимание към човек, който и без това обсебва и заема цялото ви внимание в момента, в който се приближите на по-малко от три метра 🙂 Макар че сравнително от скоро чуваме из парка „Хааааааариииииии!“, всеки от нас поне веднъж (някои почти всяка вечер) е зарязвал и куче и разходка поради интензивни разговори с въпросната личност, по теми вариращи от отглеждане на дъщеря-тийнейджър през готвене на миш-маш до PR техники 🙂 Накратко: днес Julia Popcheva ( по-известна в някои среди като Juliapulia или с гръмкото название Юла) има рожден ден! Юлке! Юленце! Вярвам, че говоря от името на всички, като ти пожелавам прекрасен рожден ден, огромно, непоносимо щастие и догодина пак да станеш на 22 🙂 Радваме се, че реши да ни се изтресеш в спокойното ни ежедневие (ежевечерие) и да направиш парка още по-добро място 🙂 Наздраве!“

Те били заети да се организират. В общ чат! В който аз не присъствам! Абе алоуууу, аз не съм свикнала да бъда от другата страна на чата 🙂

И се нося росна-пресна на поляната, с каквото успях да взема от близкото магазинче с кодово име „Бензиностанцията“. И се чудя защо, по дяволите, искат да ме завлекат до другия край на парка за фотоапарат. И защо Ани 15 минути се опитва да избира солети. Пък Софи страда от факта, че остава без квартира. Абе Софи, аз нали ти казах още преди два месеца, че ако стане така идваш у нас, какъв ти е проблема. Едвам ме удържали …

И се връщаме към импровизираната маса. А там една тайфа с шапки, пищящи свирки от устите и шоколадова торта изведнъж взеха да пеят Happy Birthday. Пък аз само успях да се засмея, да загубя ума и дума (а това е адски трудно постижимо) и да мигам на парцали. Нещо, което всъщност ми се случваше от сутринта. И даже подарък ми приготвили… не един, няколко 🙂 И ми написали пожелания, и наричания … мили, истински и съкровени; точно такива, каквито са нужни на човека, за да бъде абсолютно щастлив.

DSC_0005

И вкъщи взех да отварям – писма и подаръци. И във всеки свитък, във всяка кутийка, във всяко послание, откривах частица вложено сърце; частица вложена радост; частица вложено добро … за мен 🙂

DSC_0006

Открих го в посланията, които ще запазя само за себе си …

DSC_0009

DSC_0010

… и в гривната със символа на безкрайността, колкото е безкрайна благодарността ми към всички тези хора ( и която не знам от кого е) …

DSC_0012

… и в пеперуденото послание за успех …

DSC_0013

… и в рецептата за щастие, която без да искам съм спазвала и преди.

DSC_0019

Открих ги и в нежността на водното конче, подбрано с толкова стил …

DSC_0016

… и в деликатността на перличката, подарена с любов и от сърце …

DSC_0017

… и в крилете, които асоциирам със свободата на духа …

DSC_0018

… и звънчето, което да допълни гърмящия ми глас, когато търся обожаваната бира.

DSC_0020

Открих ги в невероятните цветя, които имат своята много специална история. Цветя, които са не просто подарък, а послание и пожелание, някой ден ще ви разкажа. Благодаря ти Кате, че отдели частица от себе си за мен 🙂

DSC_0022

И пак се просълзих от вълнение, защото емоцията още не може да ме пусне. И не само, защото стана страхотен купон. И не само, защото успяха да ме изненадат абсолютно и на 100%. А, защото видях, че на толкова много хора им пука за мен и искат да ме направят щастлива на моя ден, заради чистата радост, от сърце и без пози.

И не бяха само те вчера!

Все пак кой друг може да се похвали с такъв страхотен шеф, който не просто ти подарява подарък-символ 🙂 ами те закарва до вкъщи и ти качва подаръка до горе. Кой друг може, а?

DSC_0004

И на всички, които ще кажат „да бе много важно, бира“, ще отговоря – много е важно наистина. За мен е важно и аз си знам защо!

А пък Милена хич няма да я коментирам … понеже тя е виновна вече повече от 24 часа да продължавам да се смея … понеже тя е виновна още със ставането от леглото да мигам на парцали, във вид на развълнуван диригент и по гащи. Само тя може да ми причини това: 8 ч, на вратата се звъни, не очаквам никой. Поглеждам през шпионката и я виждам  с тази красота.

DSC_0001

Била съм ставала на шест, толкова ми бил акъл 🙂 И блуза ми донесе, понеже нямам женски дрехи 🙂 Как да не я обича човек. Дори Теди, съседката, й прости, че беше звъняла на всички звънци, за да я пуснат да влезе на входа.

И защо ви разказвам всичко това! За да ви покажа, че добрите хора не са се свършили. Има ги и могат да радват, да обичат, да ценят, да създават и да съзидават!

Отново получих най-страхотните подаръци. Защо ли? Защото са безценни! Всички тези подаръци струват много сърце, много душа и много сетива!!!

Благодаря ви приятели, че направихте деня ми празник! Без вас, той просто нямаше да се случи!!!

PS. Колкото до самото парти-изненада … ами то не може да се опише с думи, трябва да се изживее! Беше неповторимо!

Без пози


Понеже е лято, е време за много емоции навън, за малко време пред компютъра и още по-малко … за блога. Та спонтанно реших да споделя две от най-смешните снимки, правени ми напоследък 🙂 Защото животът не е за позиране, той е за живеене … всеки ден!

10606584_687499084665716_334565869771382234_n10571935_748364621894454_1781772609969484896_o

 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 

Да си купиш нова рокля, щото ти се е скъсал ципа на панталона … и да се преоблечеш на улицата. И си ходиш розов, по униформено бяло бельо и маратонки (щот ние в ансамбъла си имаме унифермено бельо за концерти ПЪК) 🙂 И тъкмо си мислиш, че не може да стане по-зле, когато Ивайло ти виква, идвайте на репетиция, вземете само колани и обувки. Та нахлузваш скарпинките и откриваш, че наличието на безопасна игла връз с сутиена е най-доброто, което си могъл да сътвориш. Не за друго, просто се налага да си спасяваш деколтето. Защото като си има нова рокля човек, той никога не знае как точно ще се държи деколтето му на първа и втора комбинация на копаница и дали нещо няма да изпадне от него.

Ами да изгориш на панталонки, за да се сдобиеш с червени 3/4 чорапи? Безценно! Който си няма акъл … си има червени чорапи 🙂

И в размисли и страсти как позьорството ми е станало толкова чуждо, започнах да се присещам за още толкова снимки, които искам да споделя. Защото са снимки идиотки, или снимки не-разбрах-кога-го-хвана-това, или снимки да-искаше-да-ме-снимаш-така-нямаше-да-стане. Изобщо снимки от съвсем, съвсем истинския живот. Без поза! Без подготова! Без режисура! Безценни!!!

Като тази, за която ще цитирам само:

Ivailo Parvanov: Попчева Монро от Бразилско-Мексикански произход

Julia Popcheva: Хахаха, с големите бълдъри хахахаха

10592881_813104208713178_2920369208259577127_n

Или почти същата като вид

10603452_687514571330834_4124990400595661423_n

Не, не отивам до тоалетната 🙂 Това е тефтерчето за нанасяне на оценки от уважаемото жури… демек моя милост!

10574265_10152554813022906_8029781342605381841_n

А тук откривам удоволствието от спалния чувал, защото съм за първи път на палатка, без да подозирам, че по-късно през деня един кон ще положи глава в скута ми, да го галя.

10649795_748364231894493_6234478719024078101_n

Което като изненада почти граничеше с вперения ми в тази снимка поглед.

10590459_687499151332376_7951799506148319348_n

Отне ми време да схвана кой всъщност се облича 🙂

Пък той бил този същия, дето тук се преоблича и намества презрамки, с телефон в едната ръка и пазарска чанта в другата (сигурно вътре е стария панталон)

10178021_687498311332460_2145189088531210887_n

Същият маскиран индивид, който причинява средни космени повреди връз съратниците си

10344773_687511541331137_2933245257339881184_n

Прави се на фотограф …

10635885_10152605039208211_155761558743288214_n

… незнайно защо се плези, докато яде сладолед …

10604493_10152605040983211_6246406813054715977_o

… след което се мръщи …

10639575_10152605041043211_6710029733312637114_n

… щото е цар на странните физиономии.

10492522_10152605037103211_5829133318773882530_n

10583828_687504774665147_4035458689636303928_n

 

Но същият тоя човек е цар на удоволствието от малките неща … и бира … и натръгнати до никъде чорапи под сукмана … и премрежен от удоволствие поглед.

 

10494611_10204429271034486_2638776089235446169_n

10561587_812752492081683_3855236595245589940_n

Е, може животът да не е песен и да не е лесен, ама поне е адски интересен (бе хораааа)! И ви го споделям без пози 🙂

Enjoy life!

PS. Фотографи на тази разкошотия са Жени и Жени, Софи, Антонио, Маги, Ани и Наско 🙂

За безграничната омраза и границите на съзнанието


Да, знам, че пиша в конкретика, но зад нея определено стои общото. Или поне аз го виждам така. А вече много ми се иска да поставя на дискусия конкретни въпроси и хич не ми пука, дали някой ще ме изяде с парцалите.

Всички мразят кучкарите. Дори не съм сигурна дали мразят кучетата. Просто мразят. И хвърлят огън и жупел. Напоследък все по-често и все по-публично. Всеки ден ставам свидетел на тази безгранична омраза по един или друг начин. Все ние сме виновни – за мръсния парк, за липсата на място за игра, за опасностите, които крият животните ни. Онзи ден слушах баба, която казваше на внучето си „виждаш ли ги тия големи кучета, бързо тръгвай, че ще те оставя на тях!!!“ А кучетата бяха на 15 метра, в зона разрешена от общината. Но бабата плашеше детето. Утре него ще го е страх. И кой ще е виновен? Какво насаждаме у собствените си деца?

Било пълно с изпражнения! Да така е. Особено от няколкото бездомни кучета живеещи в парка. Но ние мразим кучкарите, нищо че 90% от тях почистват след любимците си. И никой не си задава въпроса, какво всъщност правят тези кучкари. Защото зад омразата забравяме да видим, че хората със собствени средства обезпаразитяват уличните кучета, за да не носят зарази из същия този парк, в който играят децата. През последните два месеца прибраха четири изхвърлени кучета, които вместо да станат бездомни, гладни, злобни и разнасящи боклуци, сега си имат дом. Но никой не мрази хората, които са изхвърлили тези четири кучета. Никой не мрази хората, които не си кастрират вързаните в дворовете песове и изхвърлят кашони с малки насред града. И защо? Защото е по-лесно. Защото като има виновник, не мислим, че всички сме по малко виновни, понеже си затваряме очите. И вместо да потърсим решение на проблемите, вместо да ги дефинираме, ние просто мразим.

По същия начин мразим и Бърза помощ, защото никога не идва навреме или неглижира проблемите ни. А колко от нас направиха нещо за тази Бърза помощ или за здравната ни система въобще. Колко от нас (вече вас) се съгласиха да ги осигуряват на по-ниска заплата, от колкото реално получават? Колко от вас платиха своя дан, за да има работеща здравна система, в която лекарите да имат достойно заплащане? Хитруваме на дребно, без да си даваме сметка, че именно то нас зависи да имаме уважавани лекари и учители. Техните заплати идват от нашите данъци, които ние не искаме да плащаме. И после ги мразим. Защото е по-лесно!

Мразим и пенсионерите, които гласуват за БСП и после същата партия управлява. А колко от вас, които мразят, гласуваха на изборите? А на предишните? А на по-предишните? Мразим тези, които имат позиция, докато ние нямаме или нямаме воля да изразим. Да, на мен също ми стана мъчно, че на събранието на БСП-Младост в читалище, единственият млад човек беше Кадиев. Миризмата на нафталин от нашите народни носии и официалните рокли на бабите се смесваха с миризмата на пот от нашите репетирали тела и телата на задушаващите се в залата делегати. Не се дишаше! Но повече не се дишаше от осъзнаването кой гласува в България. А защо другите не гласуват? Защо мразим политиците, а накрая пак казваме „тия им спечелиха изборите, ония са платени“. И защо мразим онези, които имат позиция, докато нас ни мързи? Защото е по-лесно!

И безграничната омраза ни е обзела до толкова, че не ни е нужно да ни разделят, за да ни владеят. Ние сме си разделени. В омразата едни към други. И лесни за владеене! Защото сме се фокусирали погрешно – в омразата.

А можем просто да отворим съзнанието си. Да опитаме да разберем позицията на другия. Да станем една идея по-толеранти. Да станем една идея по-даващи. Тогава ще имаме правото и дори задължението да бъдем по-искащи, по-адекватно искащи. И това не е лесно.

Безгранична омраза и ограничено съзнание!

Не може ли да е обратното? Зависи само от нас!

Защото аз имам навика да завършвам разговорите с детето си с фразата „обичам те“. Тръгвайки към работа също целувам кучето си с фразата „обичам те“. И да ви кажа, много ми е хубаво. И се чувствам щастлива. И не искам да ме тровят с чуждата омраза.

Защото аз за себе си съм избрала и не ми харесва да мразя!!!