Ето ме пак, аз съм – Маги; чинчилата Маги де; помните ли ме … Ми сигурно много не ме помните, ама то като ме нямаше толкова време, така е. Е, имаше ме де, ама ми се наложи да живея в една ужасно скучна клетка, щото имах едни работи дето ми излизаха от крака. Ама помня, че тия работи му помагаха на крака да го мърдам, че иначе много болеше. И едни други работи ми даваха в устата от едно такова синьо и тънко. От тия вторите работи малко ми се оправяше стомаха, щото иначе нещо все не искаше да го пълня с храна … и крачето ме болеше по-малко де. Едното нещо дето ми даваха беше много сладко и така хубаво ми залепваше за езика, ама другите две бяха гадни. Казвам му аз на голямото човек, че са гадни, то пак ми ги дава – ужас ви казвам. Ааа, и една нощ спах при едни големи кучета и котки, ама ме бяха скрили от тях, само ги чувах. Обаче аз съм хитра – кротувах си и те не ме видяха. Абе с две думи – много приключения. Ще ви разказвам някой ден.
Днес обаче идвам да ви се оплача. Тъкмо научих двете големи човечки как да се гоним по два часа и аз да се крия под голямото тъмно. Тъкмо се научих да тропам с кеф върху едни копчета, дето са залепени за едно голямо светещо нещо, сгъващо се едно такова – лаптопа му казват. Тъкмо свикнах в новата – стара клетка, ама сега опакована с кашони – много ми е кеф, страхотно гризане пада. С две думи, тъкмо живота стана хубав и една вечер се прибира голямото човечка и след него върви едно голямо, рошаво и миризливо, уф. -Прочети цялата статия>
Тази публикация не е никак новогодишна, съвсем непразнична и изобщо тотално не навреме … или поне така изглежда. Искам обаче тази история да си остане в старата година, да остане зад нас и да я забравяме.
Този път пиша не заради хората, които се отбиват тук от време на време и на които безкрайно благодаря за това. Този път пиша заради всички онези хора, които като мен с ужас ще търсят информация в нета и които не знаят как да постъпят. Искам да разкажа нашата история, защото именно от такава история имах аз самата нужда навремето, когато дори идея си нямах през какво предстои да мина. -Прочети цялата статия>
ное. 19
This gallery contains 4 photos.
Нали знаете какво казват старите хора „всяко зло за добро“. Е, можеше това зло да ни подмине, даже щях да съм много благодарна за това, но уви… остава ни само да мислим позитивно и да търсим доброто, нали така 🙂 Какво се случи ли? Маги си счупи крака.Не ме питайте кога, защото не знам. Просто […]
Откакто съм се родила, преди два месеца и половина, си живея спокойно с майка ми, баща ми и брат ми. Напоследък взе да ни става тясно вкъщи и големите малко взеха да ни се поскарват, но иначе си живеем добре … или поне така беше до днес.
Аз съм чинчила, живея със семейство чинчили в една малка къща, която си има стени с дупки. 
От време на време излизаме в една по-голяма къща, където е доста широко и удобно за тичане и където живеят разни други интересни същества. Там живеят едни приятели, които много ни харесват, ама ни лаят и не знам защо това малко ме притеснява, та гледам да ги избягвам. Иначе като ги гледам на ръст са колкото майка ми и баща ми, космати са такива едни, ама са малко по-различни. Казват, че ги наричали кучета и всяко си има различно име. Има и едни големи същества, дето са доста високи, чак вратлето ме боли като трябва да ги погледна. Те са едни такива странни. Ходят на два крака и нямат козина, е добре де имат малко на главите, ама пак си остават смешни и плешиви. Казват се хора. Те ни хранят и много ни се радват. -Прочети цялата статия>
Terrible pain, when you know that you did everything and its just not enough … when you are ready to turn the world round, but it just won’t help… It hurts so much… so much – статусът ми във Facebook и Skype, най-спонтанната реакция…
Искаше ми се тази статия да беше различна, да беше в моя типичен стил – оптимистична и изобщо да беше плод на вдъхновение и усмивка. Искаше ми се, ама много ми се искаше!
Е, този път няма да е така, този път пиша, заради мъката и болката, които ме задушават, въпреки привидната усмивка и примирението. Нека, този който очаква днес да се усмихне докато ме чете, просто да затвори блога, днес тук усмивката ще бъде през сълзи.
Беше 23 декември, един странен ден, особено за човек, който по принцип в това време на годината почти не спи, защото работи. За последни 4 денонощия бях спала не повече от 10 часа общо. В останалите, безкрайни часове бях на работа, лекувах, приспивах и плаках заедно с дъщеря ми по болното и умиращо морско свинче. Няма да говоря за преумората в такива моменти, човек не може да я разбере, ако не я изпита.
Но, ето ме, преживяла всички Коледни партита, на които бях организатор и трябваше да се усмихвам и да бъда 100% професионалист, независимо от всичко. Ето ме, преживяла смъртта на домашния любимец и съсипващите сълзи на детето, което за две години загуби второ животно. Ето ме, с душа празна и сива, загубила възможността да се поддаде на каквато и да било емоция. Ето ме, в тотално физическо изтощение – намираща се в едно особено състояние на безтегловност, състояние между унес и реалност. Бях застанала пред един зоомагазин, защото бях решила, че коледният подарък на детето ще бъде ново животинче. Read the rest of this entry
juliapulia 