В памет на 3 март

 По-точното заглавие е „В памет на всички онези, които загинаха, за да я има България!“

Честит празник Българийо! Честит празник българи!

И тук спирам с апотеоза и оставам с болката. Днес сякаш ми е повече мъчно, отколкото  празнично. Мъчно ми е, защото 3ти март е дата противоречива, колкото празнична,  толкова и тъжна. Дата, която ни дава надежда за единна и силна България. Дата, която води безброй мъже и жени в боя, с вярата, че Санстефанската държава може да я има. Именно този идеал води бойците ни в следващи три войни – Балканската, Междусъюзническата и Първата Световна. Именно този идеал е причина за Съединението преди това.

Тогава, в началото на века, хората са били други. Българите са били други. Те са искали да я има България. Борили са се за нея. Страдали са за нея. Ликували са за нея. Умирали са и са създавали – пак за НЕЯ!

Днес е съвсем различно. Днес, вместо на площада със знамената, ние сме в Гърция, на хотел или на СПА. Днес това е ден за почивка и възможност да изкрънкаме един по-дълъг уикенд от работодателя.

Сякаш сме се предали. Не сякаш, ние сме. Днес повече от всякога хората тръгват към Терминал 2 с еднопосочен билет и без вяра. Днес избираме управници, които преди две години сме свалили. Днес нямаме сили, а и желание да протестираме. Нямаме ищах за борба. Днес сякаш не ни пука дали ще я има България!

Това ли е заветът на дедите ни! И какво наследство ще оставим на децата си?

Ей от това ме боли! И затова някак хем ми е празнично, хем болно! И много, много тъжно 😦

Честит прзник Българийо! На този ден ти се роди!