18 от 2018: желанието да даваш знание

Като говоря за мечти и тяхното случване, не мога да отрека, че когато иде реч за учене, а и за много други задачи, си трябва здрава работа. Ей го, петък вечер е. Навсякъде светлинките напомнят за предстоящия празник, за веселие, за подаръци и сбирки с любими хора. А аз … чета и пиша курсова работа.

Да си призная, във всичките съботи и недели прекарани в библиотеката или на лекции, нито веднъж не се почувствах зле, прецакана или е така търсеща да мина метър. Учих си и си уча с кеф. Уморявам се, признавам, но не ми тежи. Даже като казвам, че така си почивам, то е истина. Разтоварва много, когато се вглъбиш в един свят, който така или иначе те привлича.

Ще кажете „ама нали минаха изпитите за докторантура“. Така е, само че уча и една педагогическа квалификация. Мда, учителства ми се много. И от сърце.

Мисля че е от възрастта. Човек учи, развива се и идва момент, в който иска да предаде знанието. Поне аз се чувствам така. Вече три или четири години съм част от преподавателския екип в детския ансамбъл. И обичам тази работа безкрайно. Децата растат пред очите ти, развиват се, стават хора. А ти си част от този процес с цялата радост и отговорност. И това е наистина безценно.

За това ми кратко учителстване осъзнах, че колкото учителят дава на децата, толкова и получава от тях. Не, че това не го знам от дъщеря си и родителството. Наблюдавам ги, помагам им, но и ги слушам, а също и изслушвам. Опитвам се да отворя кръгозора им, а те ми дават постоянно нови поводи да се замислям върху важните неща в живота. И се обичаме с много от тях 🙂 Взаимно! И това е невероятното усещане.

Затова си струва да учиш в петък вечер, скапан след работа. Затова е хубаво да се бориш за мечтите си. Да ги изстрадваш. Тогава удоволствието от постигането им е наистина голямо. И много си струва!

PS. Картичката ми е подарък от моя ученичка. Пазя си я много.